Наведен над бюрото, Андрей бързо записваше това, което тя му диктуваше, като съкращаваше думите и изразите до разбираеми за него абревиатури.
— Записа ли?
— Ъхъ.
— Сега отивай в службата си, препиши тези драсканици на красив служебен език, разбий ги на точки и подточки, разпечатай ги на принтер така, че обемът да стане повечко, и върви с този лист при началника. А после — при следователя. Ако началникът се съгласи с това, той просто не може да се измъкне, ще ти отдели най-малко двама сътрудници. Нормално ли стана?
— Супер! — вдигна палец Андрей. — Ти това направо в движение ли го измисли?
— Защо в движение? Още преди да дойдеш тук, беше ясно как и какво трябва да се прави, в движение измислих само за историята на раждането и за басейна.
— Ама значи какво, ако не беше се наложило пътуването до Новосибирск и не бе възникнал въпросът кой ще работи вместо мен, само аз ли трябваше да се натоваря с всичко това? — с ужас попита Чеботаев. Той проследи с пръст изписаните страници в бележника си, сякаш невярващ на очите си, и повтори: — Всичкото това?
— Всичкото това — потвърди Настя. — А ти как мислеше?
— Ти какво, желаеш ми смъртта ли?
— Не ти желая смъртта. Оказвам ти практическа помощ — засмя се тя.
ГЛАВА 7.
— Глаша, приготви ми смокинга!
— Къде ще ходиш днес, Глебушка?
— Министерството на културата урежда прием за дейците на изкуството — лауреати на Ленински и държавни награди.
— Много хубаво, прекрасно — удовлетворено промърмори Глафира Митрофановна и отвори вратата на бившия кабинет, преустроен след войната в гардеробна.
Преди войната професорът приемаше тук пациенти и други посетители, които не искаха да бъдат видени от домочадието на именития хирург. Тук имаше и входна врата направо от стълбището, влизаш — излизаш, никой не те закача, а и ти никого не безпокоиш. След смъртта на стария господар затвориха тази врата с вътрешно резе и престанаха да я използват, а в бившия кабинет-приемна народната артистка на СССР Земфира Богданова прибираше и ежедневните си дрехи, и концертните тоалети, а тя ги имаше безброй: красива певица, звезда на оперетата, любимка на висшето ръководство на страната, тя беше постоянен участник във всички най-важни концерти, включително правителствени, а по-късно, с разцвета на телевизията — в „Сините пламъчета“. Земфира пя на сцена до последните си дни, запази и гласа, и фигурата, и изразителното си лице до седемдесетгодишна. Сега тук висят дрехите на Глебушка, той обича реда, всяка ризка, изпрана и изгладена, да е на отделна закачалка, а вратовръзките да не са струпани на една кука или — не дай си боже — да са една върху друга в чекмедже, а всяка на мястото си, до ризата, подбрани по цвят. И до всеки чифт панталони — отделна прозрачна торбичка с чорапи, подходящи за панталоните, а долу — лъснати обувки, които им отиват по цвят и модел.
Глафира обичаше нейният питомец да „излиза в обществото“, тя смяташе светския начин на живот за най-подходящ за писател от такъв мащаб и много се тревожеше, когато Глебушка се „заседаваше“. Докато беше жива Зема, животът в апартамента на Сретенския булевард вреше и кипеше, след всеки спектакъл певицата се прибираше, придружена от артисти, музиканти и почитатели, пиеха шампанско, хапваха, шумно обсъждаха театралните новини, разменяха си клюки; тук пламваха любови и се разбиваха на пух и прах романтични надежди, крояха се интриги и често се решаваха деликатни въпроси за разпределяне на роли, и то не само в театъра, в който работеше Земфира.