Така че вместо празничен блясък, в дома на Богданови пропълзяваха страхът, недоверието и подозрителността, които в онези години бяха залели цялата страна. И едва след войната Глафира най-сетне можа да види онова, за което толкова много бе слушала и толкова много бе мечтала. Когато се прибра от евакуация, овдовялата Земфира върна в стария апартамент радостта, смеха, разговорите, танците, сякаш вдъхна под високите тавани нова жизнена сила. Тази промяна се понрави не само на Глаша, Глебушка също сякаш живна, стана весел, усети вкуса на живота, че то преди все ходеше мрачен и почти с никого не разговаряше, цялата му компания беше братовчедът Гриша, синът на сестрата на Зема. Момчетата бяха родени в една и съща година, а тъй като сестрите бяха много близки, а и двете живееха в Москва, братовчедите израснаха като истински приятели. С появяването на млади артисти и музиканти в дома Глебушка започна да възприема не само техните обноски, но и отношението им към живота, а веселите красиви млади актриси дадоха тласък отначало на юношеските му въжделения, а после и на стремежа му да преуспее в живота. Двайсетгодишният Глеб от скромен романтичен юноша, пишещ талантлива проза, буквално за дни се превръщаше във вятърничав женкар. Това очевидно изобщо не смущаваше Земфира и дори обратното — радваше я. Заедно с нея се радваше и Глаша — и за самата Зема, и за Глебушка, и за себе си: доживя все пак, видя, вдиша, потопи се.
Обноските на светски лъв Глебушка възприе за цял живот: обожаваше да ходи на банкети, приеми и други подобни мероприятия, обичаше да го придружават красиви жени — отначало първата му съпруга, после втората, по-млада повече от двайсет години от него, а след развода с втората съпруга — възторжени почитателки, любовници или просто познати. Едва през последните години той все по-често посещаваше подобни мероприятия сам, а по-рано никога никъде не го бяха виждали без красива спътница. Харесваше му да кани гости, сред които имаше не само негови събратя по перо, но и критици, литературоведи, журналисти, а също и хора на изкуството, които го познаваха от дете, от времената, когато бяха идвали в този дом при Зема. През деветдесетте години гости започнаха да идват все по-рядко, броят им забележимо намаля, а после и съвсем престанаха да го посещават. Писателят, когото толкова хора обичаха и ценяха в съветско време, престана да бъде интересен и отначало все по-малко го забелязваха, после все по-рядко си го спомняха, а накрая (хем много скоро) съвсем го забравиха. Домът отново започна да опустява и да се изпълва с тъга и Глафира Митрофановна се страхуваше, че тази пустота и тъга ще завладеят и Глебушка, затова искрено се радваше, когато се случваше поне нещо напомнящо миналия живот. Добре, нека вече няма приеми за трийсетина души, нека идват по един-двама, като Васенка и Катерина, но пък понякога Глебушка облича смокинг, слага папийонка, вика колата и тръгва нанякъде. Канят го, помнят го, уважават го. И то се знае, той ще бъде най-красивият там!
Глафира Митрофановна тънеше в спомени и същевременно със специална четка бръскаше невидими прашинки от черния смокинг, със специално велурено парцалче лъскаше черните лачени чепици и подреждаше на специалната масичка снежнобялата риза и кутиите с аксесоари: вратовръзки и пояси, „подходящи за смокинга“ — нека Глебушка сам си избере, миналия път сложи ей тази, тъмносинята на бели капчици, значи днес ще поиска нещо друго — цвят бордо или пък сива на черни райенца, или ей тази, на ситни ромбчета.
— Глаша. — Богданов надникна в гардеробната. — Ще тръгна в шест и половина, а за шест се приготви да сервираш кафе за двама, ще дойде Катерина.
— Катерина ли? — учуди се тя. — Защо? Какво се е случило?
Той сви рамене.
— Нямам представа. Иска да поговорим за нещо.
— Добре, Глебушка. Към кафето какво да сервирам — сандвичи или нещо сладко?
— Според мен сладко. Бисквити, бонбони, каквото имаме.
Ето на, щяла да дойде Катерина… Защо ли изведнъж? Онзи ден беше сряда, тя дойде с Васенка, не можаха ли тогава да си поговорят? Или да почака до събота. Нещо няма търпение.
Глебушка ще излезе в шест и половина и тя, Глафира Митрофановна, ще се прибере у дома. За днес всичко е свършено по къщата, може да си тръгне по-рано, да ошета в своята стая, че и най-сетне да почисти хубаво печката в общата кухня, защото отдавна се кани, но все не намира време. Вярно, кухнята е обща и когато е неин ред, Глафира Митрофановна я излъсква до блясък, но съседките й са самотни старици като нея, само че болни и немощни, мигар те могат да почистят както трябва? Едната пак добре, има внучка, тя идва и чисти, когато е ред на баба й, но днешната младеж не умее да прави нищо както трябва. А втората съседка си няма никого, тя се старае наистина, ама колко можеш да се стараеш с нейните остеохондроза, артрит и сърдечна недостатъчност? Два пъти като се наведе — и вече й се вие свят, почива половин час на табуретката в кухнята, докато се съвземе. Хем и двете са по-млади от Глафира: едната е на седемдесет и осем, а другата пък още на седемдесет и две, връстница на Глебушка. Слава тебе, Господи, дал си на Глафира чудесно здраве и на осемдесет и три тя се грижи не само за себе си, но и за Глебушка, и на съседките помага, и почти не боледува, и умът й си е на място. Ето какво значи детство на село и селяни родители: трудът й е заложен в гените и е захранена с естествени продукти, без разните там химически торове и консерванти, не е като гражданята.