Катерина дойде, както и трябваше да се очаква, с пет минути закъснение. Е, по-зле за нея, Глебушка ще излезе точно в шест и половина, той обича точността, а ако на Катерина не й стигне времето да обсъдят каквото й трябва там, той няма да се забави с излизането заради нея. Шофьорът Генка ще е пред входа десет минути преди определеното време и Глебушка няма да го накара да чака напразно. Пък и не бива да закъснява, шега ли е — отива в Министерството на културата.
— Глеб Борисович, исках да си поговорим за Вася.
Глафира Митрофановна наостри уши. Какво ли е намислила тая злобарка Катерина? Разбира се, за Глафира Глебушка е винаги на първо място, тя още на гърне го е слагала и с лъжичка го е хранила, но винаги ще защити и любимия си Васечка.
Глебушка — вече облечен, със смокинг и лъснати чепици, божке, колко е красив само! — покани гостенката в кабинета. Добре че никога не затваря вратите, дори нощем, когато спи, вратата на спалнята му е отворена, а Глафира Митрофановна все още има прекрасен слух. Тя, както й бе наредено, донесе подноса с кафеника, чашките, захарницата, каничката със сметана и красивата порцеланова чиния, на която бяха подредени домашните бисквити, после бавно започна да сервира всичко това на широката кафе масичка. Глеб Борисович и Катерина вече седяха край масата и Глафира цялата се превърна в две големи наострени уши.
— Глеб Борисович, става дума за историята, която измисли Вася… — подзе Катерина.
— За момчето и неговата душа ли? — намръщи се Богданов. — За нищо не става. Какво друго сте измислили?
— Не, Глеб Борисович, не сте прав, това е хубава история, но всъщност въпросът не е в нея.
— А в какво е?
— Вася най-сетне измисли нещо оригинално, разбирате ли? Не баналните ходове за криминалния сюжет, не описание на побоища и хайки, не интриги в продуцентската компания, а нещо свое, каквото няма никой. Глеб Борисович, нали знаете, че Вася много иска да бъде признат за самостоятелна творческа личност, не просто наш съавтор, а пълноценен писател.
— Ама какъв писател е той, Катюша, опомнете се! — разсмя се Богданов. — Той е хлапак с мания за величие и вие разбирате това не по-зле от мен.
— Да, разбирам, но разбирам и друго. Има хора, които колкото повече ги критикуваш, толкова по-добре работят. Вие сте такъв, а и аз, общо взето. Вася е друг, не можем непрекъснато да го критикуваме и унижаваме, така му подрязваме крилата и той се отчайва. Трябва да му дадем…
— Шанс ли? — Глеб Борисович не криеше сарказма си. — Като в американските филми? Там, струва ми се, героите на всяка крачка молят да им се даде шанс.
— Не шанс, а възможност да повярва в себе си. Трябва да го похвалим, да му вдъхнем увереност. И за да не бъдем голословни, трябва да включим неговата история в книгата.
— Изключено! В книга, където аз съм автор, макар и само един от трима, не може да има такива чудовищни истории. Катюша, не мога да ви позная, винаги сте ми изглеждали толкова трезва, толкова уравновесена, а сега изведнъж…
— Глеб Борисович — зазвучаха умолителни нотки в гласа й, — моля ви. Моля! Аз съм в сложни отношения с Вася, до известна степен се чувствам виновна пред него, може би и затова съм твърде критична. Това е нещо като самозащита, разбирате ли? Аз се защитавам от него, той — от мен, аз го критикувам — той ме нагрубява. Но това са все дървета, зад които ние не можем да видим гората. Не твърдя, че Васка е талант, какъвто светът не е виждал. Не, той е най-обикновен. Но не е бездарник, повярвайте ми, Глеб Борисович. И сега е в такъв период, когато само една дума на похвала, един жест на признание могат да се превърнат в онзи фундамент, върху който той впоследствие ще израсне като творческа личност. Моля ви, Глеб Борисович, похвалете го и нека да вмъкнем неговата история някъде в книгата.