Глафира се стараеше да прави всичко бавно, внимателно, грижливо, искаше й се по-дълго да присъства на разговора. Но чашките бяха само две и не можеше до безкрай да налива кафето в тях. Е, да сложи и захар на Глебушка, тя знае колко обича той, да добави и сметана от каничката, да подреди със сребърната лопатка по три бисквитки върху малките плоски чинийки, какво друго? Време е да си тръгва. Нищо, нали вратите са широко отворени, ще чуе и от стаята с камината. Още повече че те не превръщат разговора си в тайна и не снишават глас.
— Добре де, Катя, вашите аргументи заслужават внимание — избоботи ниският баритон на Глебушка. — Аз от все сърце ще се радвам да помогна на едно младо дарование и в този смисъл можете да разчитате на мен. Но не може ли да направим това по някакъв друг начин?
— Защо по друг? Какво не ви харесва в начина, който ви предложих?
— Защото не ми харесва историята, която е измислил завареният ви син.
— Той не ми е син, не съм го осиновявала.
— Добре де, нека е син на съпруга ви, това не променя нещата. Сюжетът не ми харесва, който и да е авторът.
— Ама защо, Глеб Борисович? Помислете, това е много хубава история.
— Какво й е хубавото? Пийте си кафето, Катя, изстива, а и не ни остана много време. След десет минути трябва да изляза.
— Ще се постарая да бъда по-кратка… Глеб Борисович, вие страхувате ли се от смъртта?
— Разбира се. Аз съм вече на възраст, когато тя е съвсем близо, и би било просто глупаво да не мисля за нея.
„Че какво има за мислене? — премина през главата на Глафира. — Аз съм на повече години, пък не мисля. Когато дойде, ще дойде, тя си знае времето. Човек и да мисли, и да не мисли, нищо не може да промени.“
— Хората са приучени да се страхуват от смъртта — продължи междувременно Катерина, — от детството им се внушава, че смъртта е нещо страшно и лошо, че трябва да се страхуват от нея, че нищо по-лошо от нея не може да има, а тъй като е невъзможно да се живее с постоянен страх, хората са се научили да се преструват, че няма такова нещо. И смърт няма. Нито страх, нито смърт. И поради това те понякога градят живота си абсолютно неправилно. Живеят, без да мислят за смъртта, и същевременно постоянно на подсъзнателно ниво нито за миг не забравят за нея. Какво се получава? По-скоро да преуспеем, да забогатеем, да изпитаме всички познати и непознати удоволствия, да избягваме страданията, да спечелим всички пари на света, да се повозим на най-скъпата кола, да поносим най-скъпите брилянти, да поживеем в комфорт, да се насладим на слава и така нататък. Разбирате ли за какво говоря?
— Горе-долу. — В гласа на Глебушка Глафира долови насмешка. — И какво следва от това?
— Поради тези глупави стремежи човешкият живот, не всеки, естествено, но животът на много хора се превръща в гърчове. Това сигурно не е много точен образ, но вие ми дадохте малко време… А ако се замисли човек, какво значение има дали ще спечели милион или не? Е, няма да има вила, яхта и колекция от скъпи коли. И какво? Да, няма да го приемат в обществото на хора, които той смята, че му подхождат. И какво от това? Няма да го приемат — и толкоз. Няма да бъде милионер. Или няма да има световна слава на писател или, да речем, на певец. Е, няма… Напуска те жена ти и е щастлива с друг мъж, а ти ревнуваш и полудяваш, защото ти се струва, че така тя сякаш е обявила пред целия свят: той е по-добър, а ти си по-лош. Е, по-лош си — и какво от това? Има ли значение, щом при всяко положение ще умреш? Разлика има само когато не мислиш за това. А започнеш ли да мислиш, разбираш, че всичко това е суета. Но за да мислиш така, трябва да престанеш да се страхуваш от смъртта. И за тази цел според мен всички средства са добри. Историята, която е измислил Вася, може да се използва именно за тази цел.
— Може би… — замислено отговори Богданов. — Може би имате право, Катя… А вие страхувате ли се от смъртта?
— Страхувам се. Имам малки деца, Глеб Борисович, трябва да ги отгледам, затова ми се иска да избегна ранната смърт.
— Но ако следваме вашата логика, какво значение има в какви условия ще растат вашите малчугани, нали и те рано или късно ще умрат, колкото и кощунствено да звучи това.
Глафира Митрофановна боязливо се озърна и бързо се прекръсти. Как може да се говорят такива неща на една майка? Макар че тя безогледно обича Глебушка, макар че Катерина, която е разделила родителите на Васенка, не й харесва, където не е прав, не е, не може да има две мнения.
— Аз всичко разбирам, Глеб Борисович, мили, виждам, че историята на Вася е несъвършена, тя не дава отговори на множество въпроси, нещата в нея не се връзват, но момчето се е замислило, разбирате ли? Та това е много важно, че Вася се е замислил и дори е направил първата крачка: опитал се е да изгради теория, която лекува страха от смъртта. Тази история може да се доразвива, да се доизгражда, да се доведе до логичен край и пълно съвършенство, но не бива да се отхвърля от раз. Ако поне една част от нея влезе в книгата, той ще повярва в себе си и ще започне да работи вече сериозно. Представете си, че той стане онзи лечител, който ще избави хората от страха от смъртта? Помислете, та нали само от нас днес зависи дали Васка ще има такава възможност или не.