Ама пак не бива да прави така, не бива! Ето, миналата година, през февруари, Лада дойде, както обикновено, в неделя на обяд, видя в антрето коженото палто и попита чие е. Глебушка отговори, че е на Глафира. Ами горката Лада направо пребледня: не знаех, рече, че баба Глаша е толкова заможна дама. А Глебушка се усмихна ей тъй, накриво, и й отговори, че плаща на Глафира голяма заплата, но палтото няма отношение към заплатата, той й го подарил. Момичето чак позеленя. Тя не беше виждала такива подаръци от баща си. Хайде добре, да допуснем, че Гриша е виновен, Илюша е виновен, съпругите на Глебушка са се провинили, но Лада какво общо има? Невинно дете е тя, неотдавна навърши двайсет. Строг е Глебушка, прекалено е строг… Ама дали е справедлив?
Потънала в размисли, Глафира Митрофановна дори не забеляза, че вече са стигнали до улица „Матрос Железняк“. Тук трябваше да упътва Катерина как да мине през дворове и пресечки. Край градинката колата спря.
— Къде е вашият блок, Глафира Митрофановна?
— Ей там зад ъгъла, около триста метра останаха.
— Извинявайте, но… — Катерина си погледна часовника. — … аз и без това вече закъснях, човекът може да си помисли, че изобщо няма да отида, и ще си тръгне.
— Няма нищо, няма, пеша ще си стигна, тук е близичко. Благодаря ти, че ме докара.
Глафира бързо се измъкна от колата, оправи гънките на светлия копринен шлифер (пак подарък от Глебушка!), притегна коланчето и с гордо вдигната глава, тръгна към блока. Гризеше я леко недоволство към Катерина, че не я закара до входа, никакво уважение към старостта, закъснявала била. Че каква работа може да има тя тук? Градинка, блокове, наблизо няма нито една организация, само магазинът, ама в магазина ли ще има работа… Като помисли за магазина, Глафира Митрофановна си спомни, че смяташе да купи за вкъщи сол и макарони, а за болната си съседка — бурканче мед. То се знае, да купуваш мед от магазина — значи не уважаваш себе си, мед се взема само от пазара, и то само от проверени продавачи, хем и непременно трябва да го опиташ, но така прави тя за Глебушка, на съседката такъв разход не й е по джоба, а мляко с мед е най-доброто лекарство за бронхит. Между другото, трябва и мляко да вземе.
След като купи всичко необходимо, Глафира излезе на улицата, кой знае защо се огледа и неочаквано видя колата на Катерина на същото място, където бе спряла преди малко. Значи, Катерина не бе продължила за никъде? Тогава къде има среща? Ами ето я, в градинката, и с нея — някакъв мъж. Глафира нито можа да огледа лицето, нито макар и приблизително да определи възрастта на мъжа, защото, първо, вече притъмняваше, а второ, те седяха на една пейка с гръб към нея. Вълна от любопитство се надигна и заля старата жена, подтикна я към неразумни постъпки. Като се стараеше да стъпва внимателно и да не шумоли с шлифера си, Глафира се приближи, зае позиция, от която можеше да види добре събеседника на Катерина, като при това онази да не я забележи, и наостри уши. Те говореха полугласно и Глафира не можа да чуе нищо, освен някои отделни думи.
— … каква друга… информация… трябва… Защо протакаш? — недоволно и дори някак злобно попита мъжът.
Катерина смотолеви в отговор нещо неразбрано, но на Глафира й се стори, че тя се оправдава.
— … ще прегриза гърлото… и ти имаш интерес… толкова време търсихме… уличница…
— Трябва да бъда напълно сигурна — ясно произнесе Катерина за радост на Глафира. — Затова трябва да науча…