Завесата се спуска сред нови викове и смях. Хармониката започва някакъв валс. Представлението свършва, за да почне наново след четвърт час.
Сега идва втората част на празника. Децата изпразват правоъгълника на театъра и се пръскат из алеите. Наоколо вече чакат колца — малки, старинни каляски. И Loulou и Pouppée, Jeannot и Toto сядат вътре и дръпват юздите на магаренцата и белите кози. Акордеонът глъхне, а наблизо, по двойния асфалтов път, фучи безкрайният низ автобуси и таксита, крещят сирени, тътне мътният поток на парижкия живот. Той поглъща и влече всичко по пътя си, той расте като страшна река, която бърза към някакъв страшен въртоп…
Слънцето се навежда вече към черната врата на Триумфалната арка. Отвъд Иглата на Обелиска синкаво се изрязва „Пале Роял“. Златисти жици се протягат между дървесата. Сегиз-тогиз някой зрял кестен тупва на земята. Акордеонът пак почва. Там, на сцената, ей сега с лай ще скочи кучето и отново ще трепнат звънчетата на смеха…
Прислонен до едно дърво, моят другар рисува. Той вярва, че може да хване и задържи образа на тоя час, неповторим като Фата Моргана. Времето тече неусетно. Небето побледнява.
Между стволовете приижда синкавият здрач на вечерта. Старият човек затваря капаците на бараката. Врабците се гласят за сън. Блясват първите светлини. Грохотът на града нараства всеки миг. Тишината бързо прибира своята паяжинна дреха и отлита към стъмения кръгозор. Наоколо е отново черната тътнеща пустиня на милионния град.
1928