— Аз хващам стълбата! Вие се хващате за мен!
— Какво!
— Скачайте след мен!
И без да обяснява повече, Скофийлд затича по покрива на влекача и се хвърли напред…
… прелетя във въздуха с протегнати ръце…
… и улови края на развяващата се стълба.
След което махна на президента да го последва.
— Хванете ме!
Президентът поклати глава, после каза:
— Добре…
И се затича и скочи…
… точно когато двигателите изреваха и самолетът се понесе с пълна скорост.
Президентът прелетя краткото разстояние до Скофийлд, удари се в него и се вкопчи в кръста му. Скофийлд се държеше здраво за висящата стълба!
Влекачът на Майката моментално изостана. Двата пенетрейтъра също се отказа от преследването и увиснаха във въздуха. Скофийлд — летеше с над сто и осемдесет километра в час, шибан от безмилостния въздушен поток, с президента на САЩ, увиснал на кръста му — с ужас забеляза как единият пенетрейтър изстрелва ракета по вече незащитения влекач на Майката.
Ракетата удари влекача и издуха задницата му поне на метър и половина от земята.
Возилото изскочи от пистата, вдигна облак прах — и се завъртя — и подскочи — и се преобърна — един път, два пъти, три пъти — преди да спре с трясък върху покрива си, заобиколено от слягащ се прах и пясък.
Скофийлд висеше от вратата на излитащия самолет, гледаше обвитите в прах останки на влекача и се молеше Майката да е загинала бързо.
Но в момента имаше друга работа.
Боингът продължаваше да набира скорост по пистата.
Двете фигури в черно продължаваха да висят на въжената стълба.
Боингът разви нужната скорост — допълнителният товар на совалката налагаше по-дълго засилване за излитане.
Вятърът брулеше жестоко Скофийлд и президента.
— Вие сте пръв! — извика Скофийлд. — Качете се по тялото ми и оттам по стълбата!
Президентът направи каквото му наредиха.
Високо над изнизващата се с безумна скорост писта той използва скобите и куките по униформата на Скофийлд като опора, след което стъпи на раменете му и оттам на стълбата.
Щом президентът се озова на стълбата, Скофийлд започна да се набира по нея само на ръце.
Двамата се изкачиха по стълбата, шибани от безмилостния вятър. Земята се изнизваше под тях.
В момента, в който стигнаха до отворената врата, земята изведнъж рязко — много рязко — се отдръпна — и изчезна от погледите им.
Скофийлд преглътна.
Вече бяха във въздуха.
Хеликоптерът на Цезар Ръсел кацна на пистата далеч зад излитащия боинг, на двадесет метра от катастрофиралата хлебарка на Майката.
Цезар скочи от кабината и се загледа след самолета.
Кърт Логан се приближи до простреляния влекач. От него беше останала само купчина ламарина и разпръснати на няколко метра околовръст парчета.
Шофьорската кабина беше смачкана до неузнаваемост — приличаше на сплескана кутия от бира.
Тогава видя тялото. Лежеше по корем в пясъка пред смачкания влекач — разкривено и изпочупено. Виждаха се торсът и крайниците, но не и главата. Главата на Майката беше скрита от прилепналата почти до земята предна броня. Левият й крак свършваше до коляното — беше откъснат при удара.
Логан се върна при Цезар, който не сваляше очи от излитащия самолет.
— Момчето е при Ехо — каза Логан. — А президентът е с пехотинците.
— Да — отвърна Цезар и продължи да се взира в боинга. — И за съжаление ще се наложи да преминем към резервния план. Което означава, че се връщаме в Обект 7.
Президентът, останал без дъх, седна тежко на пода до отворената врата на самолета.
След няколко секунди Скофийлд също се изкатери при него, коленичи и затвори вратата на самолета. Тя се херметизира с гръмко свистене.
Лежаха на пода, все още със защитните си очила, когато единият от пилотите на боинга — командос от част Ехо — слезе по стълбата от горната палуба.
Беше облечен в торбест яркооранжев костюм, всъщност скафандър.
Скафандрите бяха задължителни за всички свръхвисочинни и орбитални полети. Въпреки че отвън изглеждаха като балони, отвътре бяха доста удобни, с еластични каиши за ръцете и краката. Каишите притискаха крайниците и регулираха кръвообращението така, че главата да не остане без кръв.
На врата на мъжа имаше метален пръстен, към който можеше да се прикачи шлем, а на гърба му имаше приспособление за прикачване на кислородни бутилки.
— А, успяхте значи — каза пилотът от Ехо: явно не ги беше познал зад широките предпазни очила и черните униформи.
— Съжалявам, но не можехме да ви чакаме. Кобрата вече беше подал сигнала. Хайде, останахме само аз и Колман. Другите вече са горе в совал…