Господи, щяха да го пребият като куче…
Гредата стигна пространството над дълбоката сто и петдесет метра шахта, Логан натисна бутона и тя спря.
— Внимание. Осем минути до самоунищожаването на комплекса…
Скофийлд хвърли поглед надолу и видя обляната в червено бездънна бездна.
— Сбогом, капитан Скофийлд — каза Логан, вдигна Скофийлд за реверите и пристъпи с него към ръба на гредата.
Пребитият, окървавен и напълно изтощен Скофийлд не можеше да направи нищо и само се олюляваше над зейналата пропаст.
Помисли си за магхука, но видя тавана. Беше изцяло от гладка пластмаса. Не можеше нито да залели магнита, нито да се захване някъде с куката.
И без това не му беше останала капка сила.
Никакви пистолети.
Никакви магхуци.
Никакви катапултиращи седалки.
Нищо. Логан имаше всичко.
В секундата преди Логан да го бутне в шахтата, забеляза Гант — една сянка сред червените отблясъци, — видя я да се крие зад телата в източния край на шахтата.
Освен приятели…
Обърна се към Логан…
… и за негово изумление се усмихна и вдигна микрофона на Секретната служба към устните си.
Погледна Логан право в очите и каза:
— Мостът „Сидни Харбър“, Гант. Ти си отрицателната.
Логан се намръщи.
— Ъ?
И преди Логан да реагира по някакъв начин, Скофийлд събра остатъците от силите си, пресегна се зад рамото на Логан и освободи пружината, която крепеше гредата към крана посредством веригите.
Резултатът беше светкавичен.
Гредата — със Скофийлд и Логан отгоре й — се откачи от релсата като на бавен кадър, очертана съвършено ясно в диво премигващата червена светлина, и изсипа двамата съперници…
… и тримата — Скофийлд, Логан и самата греда — полетяха заедно към дъното на сто и петдесет метровата шахта.
Скофийлд падаше.
Бързо.
Потъналият в червена светлина хангар остана някъде отгоре и се смени с образа на изнизващите се с безумна скорост гладки бетонни стени. Скофийлд вдигна поглед и видя квадратния отвор, който се отдалечаваше много, много бързо.
Видя Логан, който падаше с разкривена от абсолютен ужас физиономия. Май още не можеше да повярва, че Скофийлд е направил точно това.
Просто беше изтърсил в шахтата и двамата, заедно с гредата и всичко!
Скофийлд само се молеше Гант да го е чула.
И докато падаше в сиво-червената шахта, съвсем спокойно извади магхука си, включи магнита, избра положителен заряд и вдигна поглед, търсейки последната надежда.
Гант го беше чула.
В момента лежеше по корем до ръба на шахтата, насочила надолу собствения си магхук — отрицателно зареден.
— Плашило — каза в микрофона си, — стреляй пръв. Аз ще целя.
Падащият Скофийлд изстреля положително заредената глава на магхука.
Тя описа идеална вертикална траектория, развивайки въжето с шумно свистене.
Кърт Логан видя какво става и изкрещя: „Не!…“
— Хайде, Лисица — прошепна Скофийлд. — Не ме оставяй да умра.
Либи Гант присви очи и погледна в мерника на магхука си.
Много неща се опитваха да я разсеят — мигащите червени лампи, сирените, монотонният електронен глас от високоговорителите — но очертанията на магнитната глава изникнаха съвсем ясни в зрителното й поле: блестящата метална луковица се носеше нагоре от дълбините на черната бездна.
— Няма невъзможни неща — прошепна тя на себе си.
И хладнокръвно като айсберг натисна спусъка на собствения си магхук.
Фффуп!
Магнитната луковица излетя от дулото и се стрелна надолу, размотавайки въжето.
Магхукът на Скофийлд летеше нагоре в шахтата.
Магхукът на Гант летеше надолу в шахтата.
Скофийлд падаше заедно с Логан и гредата.
Гант следеше полета на магнитната глава.
— Хайде, скъпа. Хайде… — Главите бяха намагнитизирани с противоположни заряди и само трябваше да се озоват близо една до друга…
Дрънн!
Двата магхука се удариха — във въздуха — като ракети близнаци в небето!
Мостът „Сидни Харбър“.
Мощните магнити ги задържаха една за друга и Гант побърза да закрепи дръжката на магхука си в една решетка на пода.
Общата дължина на двете въжета беше сто метра.
Внезапното спиране на един стометров полет е доста рязко.
След като видя, че магхукът на Гант залепна за неговия, Скофийлд побърза да омотае дръжката под мишниците си. След това стисна въжето с две ръце и зачака тласъка.
Щеше да боли.
Болеше.
Въжетата се изпънаха до краен предел и Скофийлд подскочи като на бънджи. Кърт Логан и гредата паднаха и се размазаха в платформата отдолу.
Гредата се пръсна на парчета.
Съдбата на Логан беше същата.
Той падна с безумна скорост върху останките на АУАКС-а, гърлото му срещна някакъв остър метален ръб и главата му отхвръкна отрязана. Тялото му просто се разпльока като домат върху платформата.
Колкото до Скофийлд, след първоначалния подскок от внезапното спиране, той се залюля със страшна скорост към стената на шахтата, удари се тежко в нея, отскочи и увисна само на петдесет метра от платформата, едва дишащ, с изгарящи от болка рамене и ръце, но жив.