— Десет…
400 километра в час — Девет… осем…
Скофийлд се надяваше, че два километра ще им стигнат.
— Седем… шест…
Опита се да изстиска максималното от капсулата.
— Пет… четири…
Гант изстена от болка.
— Три… две…
Капсулата се отдалечаваше от Обект 7 с феноменална скорост.
— Едно…
Начало на самоунищожаването на комплекса.
Взрив.
Грохотът сякаш възвести края на вселената.
Звукът от термоядрената експлозия в Обект 7 беше чудовищен.
За съоръжение, конструирано така, че да издържи на пряк ядрен удар, комплексът се справи доста добре с удържането на собствения си вътрешен ядрен взрив.
Ядрената глава W–88 беше вградена в стените на ниво 2, приблизително в центъра на подземното съоръжение. Когато се взриви, целият подземен комплекс светна като гигантска крушка и ослепителнобялата енергия проникна навсякъде — неумолима, неудържима.
Всичко в комплекса за наносекунди се разпадна на атоми — самолетите, изпитателните камери, елеваторните шахти. Дори потъналият в кръв умиращ Цезар Ръсел.
Последното нещо, което той видя, докато лежеше на пода на хангара, беше ослепителната светлина, последвана от най-ужасната жега, която беше изпитвал през живота си. След това нищо.
Дебелата половин метър титаниева врата на комплекса задържа донякъде ядрената експлозия.
Но ударната вълна разтърси земята на много километри от Обект 7, разпространявайки се в концентрични кръгове като вълна в езеро.
Първото нещо, което се срина, беше аварийният изход.
Ударната вълна стигна дотам секунда след експлозията и стри бетонните му стени на прах. Ако Скофийлд и Гант бяха вътре, също щяха да се превърнат в частици неузнаваем прах.
А после започна най-внушителният спектакъл от всичко.
Тъй като комплексът на практика се беше превърнал в една куха черупка, гранитният слой отгоре му пропадна.
Ако някой гледаше от въздуха, щеше да реши, че точно в центъра на съоръжението е възникнало земетресение с идеално кръгла форма.
Само за секунда всичко в радиус от четиристотин метра от комплекса се превърна в чакъл и земята просто погълна сградите — главния хангар, контролната кула, другите хангари — а на мястото на Обект 7 остана кратер, дълбок осемстотин метра.
Президентът наблюдаваше зрелището от борда на суперсталиона на морската пехота, който беше пристигнал само преди десет минути.
Книгата, Джулиет Джансън и Кевин, които стояха до него също не можеха да откъснат очи от страховитата гледка.
Но долу в Х-релсовия тунел нещата не бяха приключили.
В момента на експлозията Скофийлд и Гант се носеха с главозамайваща скорост в сервизната капсула.
Чуха взрива.
Усетиха как земята се разтърси.
И тогава Скофийлд погледна през стъклото зад гърба си и прошепна:
— О, не!…
Стените на тунела се свличаха от ударната вълна и ги застигаха!
Капсулата летеше в тунела с четиристотин километра в час.
Свличането се приближаваше към тях поне с четиристотин и двадесет.
От тавана на тунела падаха скални отломки. Тунелът приличаше на звяр, който се опитва да ги захапе.
Дум!
Върху покрива на совалката се стовари камък с размерите на баскетболна топка. Скофийлд погледна нагоре. И тогава…
Дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум!
Върху мотрисата се изсипа градушка от камъни.
„Не! — изкрещя съзнанието на Скофийлд. — Не сега! Не толкова близо до края!“
Свличането ги застигна.
Дум-дум-дум-дум-дум-дум — дум-дум-дум-дум…
Камъните счупиха предното стъкло на капсулата. Парчетата се разхвърчаха навсякъде.
Дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум…
Камъните започнаха да валят в кабината. Капсулата се разтресе, сякаш щеше да излезе от…
А после дъждът от камъни рязко спря и капсулата излезе в чисто пространство.
Скофийлд се обърна назад и видя как пропадналите стени на тунела се отдалечават. Гладният звяр се отказа от преследването и затвори раззинатата си паст. Ударната вълна беше затихнала.
Бяха я надбягали.
На косъм.
Скофийлд се облегна и въздъхна с огромно облекчение.
Капсулата продължаваше напред към езерото Пауъл.
В момента, когато хеликоптерът СН–53Е на морската пехота взе Скофийлд и Гант от дока при езерото Пауъл, във въздуха над бившия Обект 7 се беше събрала истинска армада от летателни средства на Сухопътните войски и Морската пехота.
Приличаха на ято черни насекоми, които внимаваха да не слязат прекалено ниско, заради радиацията.
Президентът вече се намираше на сигурно място в суперсталиона на морската пехота, заобиколен от още поне пет хеликоптера на същите войски. Морската пехота щеше да го охранява, докато предавателят не бъдеше отстранен от сърцето му.