И едно момченце. Кевин.
Президентът награди Скофийлд и отряда му с Медала за храброст на Конгреса (Секретен) за проявена доблест по време на битка.
Те обаче не можеха да се похвалят на никого с наградата.
Но всички се съгласиха, че може би така е по-добре.
Наградените останаха на вечеря в трапезарията на Белия дом — по време на която вечеря президентът проведе особено оживен разговор с Майката и Ралф за профсъюза на тираджиите, — но Скофийлд и Гант не присъстваха на нея, защото излязоха на втората си среща.
Когато влязоха, видяха, че са сами.
Единствената маса със запалени свещи беше разположена в центъра на просторната стая с дървена ламперия.
Те седнаха и вечеряха.
Сами.
В личната трапезария на президента на горния етаж на Белия дом.
„Дайте им всичко, което пожелаят — беше наредил президентът на майордома си. — За моя сметка.“
Те говориха и говориха под светлината на свещите, чак до късно вечерта.
Когато донесоха десерта, Скофийлд бръкна в джоба си.
— Знаеш ли, исках да ти дам това на рождения ти ден, но нещо ми се изплъзна от паметта.
И извади едно омачкано картонче с размер на картичка.
— Какво е това? — попита Гант.
— Това беше подаръкът за рождения ти ден — тъжно отвърна Скофийлд. — Цял ден го носих в джоба на панталона си — и го местих всеки път, когато си преобличах униформите — и май съм го… поомачкал.
Той й го подаде.
Тя го погледна и се усмихна.
Снимка.
Снимка на група хора, застанали на прекрасен хавайски плаж. Всички бяха облечени в шорти и пъстри хавайски ризи.
В самия край на групата Скофийлд и Гант стояха и се усмихваха на фотоапарата. Усмивката на Гант беше малко неловка, а тази на Скофийлд — тъжна.
Гант си спомняше деня сякаш беше бил вчера.
Денят, когато празнуваха на Хаваите по случай назначаването й в звеното на Скофийлд.
— Тогава се срещнахме за пръв път — каза Скофийлд.
— Да. Тогава се срещнахме за пръв път.
— Не съм го забравил.
Гант се засмя.
— Знаеш ли, това е най-хубавият ми подарък за този рожден ден.
След което стана, наведе се през масата и го целуна.
След като се навечеряха, излязоха отвън, където ги чакаше една президентска лимузина, придружена естествено от четири джипа на морската пехота, шест полицейски коли и четири мотоциклета.
Гант изви въпросително вежди при вида на тази моторизирана кавалкада.
— Ами — обади се сконфузено Скофийлд — забравих да ти кажа още нещо.
— Да?
Скофийлд отвори широко задната врата на лимузината…
… и Гант видя фигурката на заспалия на задната седалка Кевин.
— Нямаше къде да остане и затова им казах, че ще го взема при мен, поне докато му намерят нов дом. Но правителството настоя да подсили охраната.
Гант поклати глава и се засмя.
— Хайде. Да си вървим вкъщи.
Интервю с Матю Райли
Как ви хрумна идеята за Обект 7?
Всъщност основната идея за „Обект 7“ — а именно герой, в чието сърце е имплантиран предавател, който трябва да работи, иначе ще се случи нещо ужасно — се роди веднага след като през 1997-а написах „Експлозивно“. (Още помня как след като я написах, си казах: „Добре, Мат, сега имаш две възможности за следващата книга: едната е тази история с предавателя в сърцето, а другата е паралелно развиваща се история за инките.“ Ясно е, че избрах втората и написах „Храмът на инките“.
Работата е в това, че тогава не можах да вдъхна живот на идеята с предавателя. Основният ми проблем беше, че не можех да измисля в чие сърце да напъхам предавателя! Идеята беше страхотна, но ми липсваше историята, с която да я подплатя. След това, почти три години по-късно, когато реших да пиша нова книга за Шейн Скофийлд, си казах: „Ами да, какво ще стане, ако сложа предавателя в сърцето на президента на САЩ и направя Скофийлд негов бодигард…“ И така се роди „Обект 7“.
Какво е да пишеш продължение на книга?
„Обект 7“ е първото продължение, което съм писал, и изживяването да сътвориш нова книга със същите герои е съвсем различно. Първото, което искам да отбележа, е, че решението да напиша продължение на „Експлозивно“ не беше леко. Като страстен киноман съм особено чувствителен на тема продължения, които съсипват първоначалната история. Затова реших, че ако ще пиша продължение на „Експлозивно“, книгата трябва: а) да притежава крещящо оригинална идея, която да е най-малко на нивото на „Експлозивно“; и б) по някакъв начин да обогати изживяването от „Експлозивно“. Освен това за мен бе много важно „Обект 7“ да звучи добре сама за себе си и да я четат с удоволствие както хората, които не са чели „Експлозивно“, така и другите, които са я чели. Твърдя, че „Обект 7“ отговаря и на трите изисквания, но в крайна сметка читателят е този, който решава.