Какво добави за самия теб „Обект 7“ след „Експлозивно“?
Според мен едно продължение трябва да разкрива допълнителни измерения в основните персонажи от оригинала. В „Обект 7“ например научаваме малко повече за отношенията между Скофийлд и Гант, както и за семейния живот на Майката. Лично за мен най-сериозната добавка е в лицето на Книгата II. (Предлагам онези, които не са чели „Експлозивно“, да минат на следващия отговор, тъй като ще разясня някои моменти от първата книга.)
Първият Райли Книгата от „Експлозивно“ беше един от любимите ми герои. Харесвах го заради лоялността му към Плашилото, заради мечешката му сила и заради „бащинското“ му влияние върху Скофийлд. Затова решението да го убия в „Експлозивно“ беше наистина трудно (казаха ми, че смъртта му шокирала доста хора, а моята приятелка Натали още не ми е простила, че го направих). И така, в „Обект 7“ „възкресих“ Книгата в лицето на неговия син, Книгата II. Мисля, че по този начин постигнах две неща: първо — върнах Книгата-старши поне духом; и второ — обогатих „Експлозивно“, като показах, че в края на книгата историята не е свършила и че описаните в нея събития са имали своите последствия и отражения.
Знам какво си мислите: книгите на Матю Райли не блестят с богатство на характерите. Само ще цитирам един журналист, който заяви, че героите ми живеели толкова кратко, че „развитието“ им било направо неоправдано. Но моят отговор е много по-прост: искам да пиша за динамика, напрежение и приключения и ако развитието на характерите забавя динамиката, то го отнася развитието на характерите! Въвеждането на Книгата II обаче бе моето усилие да задълбоча един персонаж малко повече от обичайното.
Защо избра за място на действието американската пустиня?
Поради няколко причини. Първо, защото много харесвам поредицата „Зона 51“, свръхсекретния обект, където правителството на САЩ държи извънземни и катастрофиралите им кораби. Втората причина беше много по-прагматична: нажежената пустиня беше пълната противоположност на антарктическата пустош от „Експлозивно“, а аз бях решил продължението на „Експлозивно“ да е възможно най-далеч от оригинала във визуален аспект. А след като научих за необикновения ландшафт на езерото Пауъл с необикновения му лабиринт от каньони и обособени езера, решението ми се утвърди окончателно. (Освен това бях на студа в „Експлозивно“, бях в джунглата за „Храма на инките“, в града за „Състезанието“ и сега защо пък не в пустинята?)
Ходил ли си на езерото Пауъл?
Да. Като част от проучванията за „Обект 7“ посетих границата между Юта и Аризона само за да видя езерото. Бях го виждал на снимки в книги (и по Интернет), но реших, че трябва да го видя на живо. Гледката е изумителна. По-странно е, че когато срещнеш някой американец и го попиташ дали е ходил на езерото Пауъл, той пита: „Кое езеро?“ Вярно, то е съвсем близо до Големия каньон и сигурно затова покрай именития му съсед не му обръщат почти никакво внимание.
Няколко чисто технически въпроса. Как пишеш? Например определяш ли си „работно време“ и норма, или чакаш да те споходи „музата“?
Аз без никакво съмнение съм от писателите, които чакат „музата“. Пробвал съм да пиша без муза и не харесвам резултата. Просто си губя времето. Сега, когато нямам вдъхновение, отивам в библиотеката и провеждам необходимите изследвания или пък отивам на кино (повечето пъти го правя, за да дам почивка на съзнанието си) и когато се прибера, обикновено вече съм готов и нямам търпение да почна да пиша.
Но зад този метод на работа стои една много по-комплексна причина, а тя е, че не понасям рутината. Обичам разнообразието — в часовете, когато работя, в количеството на работата, в начина, по който минава денят ми. (Освен това трябва да призная, че дълговечността на вниманието, което посвещавам на едно или друго, е драматично кратка!) Затова, вместо да гледам на писането като на задължение — и да си казвам: „Виж какво, Мат, днес ще пишеш шест часа, от девет сутринта до три следобед“ — гледам на него като седмична задача и си казвам: „Няма да е лошо тази седмица да пиша четири дни“. Няма никакво значение дали съм „отработил“ тези дни денем, вечер или посред нощ (което е едно много удобно време за работа, защо телефонът рядко звъни в два през нощта!). Затова, след като свърша работата, се чувствам щастлив. По този начин работя средно по осем часа на ден.