Мръсносивата стена на шахтата се нижеше пред погледите им.
Отминаха ниво 3, продължиха към 4… и тогава…
… платформата потъна във водата.
След като стигна ниво 5, платформата се потопи в езерото на дъното на шахтата. Няколко десетки кубика моментално я заляха, завихряйки се около останките на АУАКС-а.
— Мамка му! — изкрещя Макконъл Боата, командирът на част Браво, и посегна към микрофона си, когато водата го заля до кръста.
— Част Браво докладва за сериозно наводнение на ниво 5. Шахтата на самолетната платформа се пълни. Достъпът към ниво 6 е възможен само откъм източното пожарно стълбище и през западната вентилационна шахта. Браво се отправя към вентилационната шахта…
Принтерът избълва лист свръхкачествена гланцирана хартия. Операторът го взе, провери времето в горния край и каза:
— Това е отпреди десет минути. Ето още един… какво става, по дяволите?
— Какво? — попита Ръсел и взе снимката от оператора. Припомни си предишните снимки: двадесет и четири излъчващи топлина продълговати обекта, наредени в широка окръжност покрай аварийния изход.
Увеличената сателитна снимка показваше обектите съвсем ясно. Изобщо не бяха плъхове.
Бяха ботуши — подаващи се изпод топлоотражателни покривала.
Дойде и втората сателитна снимка и Цезар я сграбчи. Беше много по-скорошна от първата. Само отпреди минута.
Изобразяваше същото като първата: аварийния изход и пустинната повърхност край него.
Нямаше ги.
— Мммм, много хитро, Гюнтер — бавно каза Цезар. — Довел си и рекондоси.
Навсякъде имаше трупове.
„Господи — помисли той. — Като че ли е имало война.“
Не беше далеч от истината.
Ниво 6 наподобяваше метростанция — с централна издигната бетонна платформа и релси от двете страни. Точно като в метрото релсите изчезваха в четири тунела в срещуположните страни на огромната зала. Но за разлика от метрото, три от тези четири тунела бяха преградени с масивни блиндирани стоманени врати.
На централната платформа лежаха девет трупа в костюми.
Деветимата членове на Първи челен отряд на Секретната служба.
Телата лежаха под всевъзможни ъгли, кървави, дрехите им бяха разкъсани от безбройните куршуми.
Зад тях обаче имаше още трупове — десет на брой — в черни бойни униформи.
Командоси от Седми взвод.
Мъртви.
Трима лежаха на платформата с разперени ръце и огромни дупки в гърдите. Което означаваше, че някой ги е застрелял в гръб, докато са се качвали на платформата от десния релсов път. Ребрата им стърчаха от гърдите, експлодирали от газовете в кухите върхове на куршумите, които ги бяха поразили.
Четирима други командоси обаче не бяха загинали от куршум.
Телата им лежаха до стоманената врата, вкопана в стената покрай десния релсов път — изходът към аварийната вентилационна шахта.
Гърлата им бяха прерязани от ухо до ухо.
„Те са умрели първи — помисли си Скофийлд. — Изненадали са ги в гръб откъм шахтата.“
Подземната станция беше пуста.
И тогава ги видя.
Паркирани от двете страни на централната платформа. Х-релсови мотриси.
— Еха! — възкликна той.
Х-релсовите системи бяха високоскоростни подземни релсови системи, които армията на САЩ използваше за транспорт и доставки на оборудване. Мотрисите — или, както ги наричаха, „вагонетките“ — развиваха такава скорост, че за стабилността им бяха необходими четири релси — две на земята и две на тавана над вагонетката.
Дължината им беше около двадесет метра — приблизително колкото на вагон на метрото, — но елегантният силует и заостреният нос очевидно бяха проектирани с цел минимално съпротивление при огромна скорост.
Дизайнът беше прекопиран от най-известния високоскоростен влак в света — японския „Влак-стрела“. Косият нос, аеродинамичните стени, спойлерите в задната част — всичко беше част от борбата за все по-висока скорост.
Влакът вляво от Скофийлд се състоеше от две мотриси, свързани с гофриран гумен проход. Бяха разположени с гръб една към друга и острите им носове сочеха в противоположни посоки. И двете бяха боядисани в бяло и приличаха на двойка скачени космически совалки.
Чак когато видя спойлерите им, Скофийлд разбра защо системата се нарича „Х-релсова“.
По цялата дължина на мотрисата минаваха по четири издължени спойлера като крила на птица, които, гледани откъм предницата, приличаха на голямо „Х“. Долните спойлери стигаха до релсите на земята, а горните бяха високи почти до релсите на тавана. И горните, и долните спойлери имаха формата на самолетни крила с цел достигане на минимално съпротивление и максимална скорост.