Гант се наведе и прикри глава от хвърчащите навсякъде бетонни отломки.
Бяха изгубени.
Седми взвод ги беше хванал натясно.
Нямаше къде да отидат и накъде да бягат. Бяха притиснати в средата на платформата от по-многоброен и по-добре въоръжен противник. Късметът ги беше изоставил.
А после Гант видя Елвис.
Крачеше като робот право срещу командосите, без да обръща внимание на стрелбата.
В ръцете му нямаше никакво оръжие — просто крачеше срещу тях, стиснал огромните си юмруци, с каменна физиономия, безизразен поглед и стисната до болка челюст.
Очевидно беше взел решението си.
— Господи! — прошепна Гант.
След което се обърна към останалите.
— Подгответе се да изчезнем оттук.
— Какво? — изпелтечи Хагърти Шомпола. — Как?
— Елвис ще ни даде време. Прикрийте се и бъдете готови.
Сержант Уендъл Хейнс Елвис — от морската пехота на САЩ — крачеше право към командосите от Седми взвод.
Командосите се поколебаха, не само защото не виждаха никаква логика в постъпката му, но и защото беше невъоръжен и напредваше към тях съвсем спокойно — двадесет метра от него до тях, двадесет метра от него и президента.
Не можеха да го чуят как повтаря:
— Убихте приятеля ми. Убихте приятеля ми. Убихте приятеля ми…
Един командос вдигна автомата си и го простреля без никакво колебание. Куршумите разкъсаха гърдите му и командосите продължиха настъплението си.
Едва когато стигнаха до него, чуха последните думи, излитащи през кървавата пяна на устните му: „Убихте приятеля ми…“
И изведнъж мечешката му длан се разтвори като цвете…
… и разкри мощната циклонитова граната.
— Убихте приятеля…
Елвис издъхна.
И ръката му застина — освобождавайки предпазителя на гранатата — за най-голям ужас на командосите, които я видяха. Циклонитовата граната избухна с цялата си ужасяваща мощ.
Остроносият влак летеше в тунела с триста и двадесет километра в час въпреки счупените си прозорци и надупчените от куршуми стени.
Движеше се почти безшумно и учудващо плавно, тъй като се задвижваше от свръхмодерна магнитна система.
Книгата седеше в кабината за управление, сложил ръце върху пулта. Хърби седеше до него. Кабината беше единственото помещение с оцелели стъкла.
— Мамка му! — долетя гласът на Скофийлд откъм вратата. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!
— Какво има? — попита Книгата.
— Ето това. — Скофийлд посочи сребристия куфар, който продължаваше да виси от колана му. Футбола. — По дяволите! Всичко стана за секунди. Изобщо не се сетих за него, когато президентът изхвърча от влака. Колко е часът?
Часът беше 8:55.
— Страхотно — отбеляза Скофийлд. — Имаме час и нещо, за да върнем куфарчето на президента.
— Да дам ли назад? — попита Книгата.
В главата на Скофийлд се завъртяха хиляди варианти.
— Не. Няма да оставя момчето. Мисля, че ще успеем да се върнем навреме.
— Ъъ, ами страната?
Скофийлд му се усмихна криво.
— Досега никога не съм закъснявал и не смятам да започвам от днес. — След което се обърна към Хърби. — Добре, Хърби, разкажи ми с не повече от двайсет и пет думи за Х-релсовата система. Къде извежда?
— Ами, аз не съм голям специалист, но съм пътувал няколко пъти. Доколкото знам, тя се състои от две системи. Едната отива на запад и свързва Обект 7 с езерото Пауъл, а другата отива на запад до Обект 8.
Обяснението на Хърби продължи с това, че в момента пътуват към езерото Пауъл.
Скофийлд беше чувал за това езеро. Всъщност то не беше езеро, а по-скоро огромен тристакилометров лабиринт от запълнени с вода каньони.
Разположеното близо до границата между Юта и Аризона езерно Пауъл някога бе наподобявало Големия каньон — мащабна система от дефилета и каньони, изсечени в скалите от могъщата река Колорадо, същата, която беше образувала и Големия каньон по-надолу по течението си.
Но, за разлика от Големия каньон, през 1963-та правителството на САЩ беше превърнало Пауъл в язовир за водноелектрическа централа и сега грандиозните скални образувания представляваха пълна до половината величествена система от каньони насред пустинята.
Огромните пясъчножълти плата се издигаха над яркосинята вода и се открояваха като средновековни замъци върху тъмносивия хоризонт. И, разбира се, вече нямаше прашни скалисти пътеки, а само падини и каньони, пълни с вода.
Всъщност нещо като кръстоска между Големия каньон и Венеция.
Подобно на всички мащабни проекти, преграждането на реката през 1963-та беше предизвикало вълна от протести. Еколозите твърдяха, че наводняването ще вдигне нивото на наносите и ще застраши популацията на някакви двусантиметрови попови лъжички. Далеч по-недоволен обаче беше собственикът на бензиностанцията и мотела, построени на мястото на някогашния пост за смяна на конете, които щяха да останат на тридесет метра под водата. Правителството го обезщети.