Един от пехотинците, усмихнат чернокож с гръмовен глас, казваше се Уендъл Хейнс, бил чул, че тук произвеждали „Аврора“, легендарния шпионски самолет, който развивал скорост девет пъти скоростта на звука. Настоящият най-бърз самолет в света, SR–71 „Блекбърд“, развиваше само три пъти скоростта на звука.
Други твърдяха, че в базата имало цяла ескадрила свръхманеврени изтребители В–2 „Стелт“.
Трети — по всяка вероятност впечатлени от изстрелването на китайската космическа совалка преди два дни — решиха, че Обект 8 е приютил супермодерната бойна совалка, базирана на конструкцията на Боинг–747. Този непознати за широката общественост съвместен проект Х–38 на ВВС и НАСА бе първото в света космическо средство за агресия.
Скофийлд не обръщаше никакво внимание на подобни глупости.
Това, че Обект 8 имаше нещо общо с разработването на свръхсекретни самолети, бе очевидно, ако не от друго, то поради един съвсем прост факт.
Въпреки че инженерите на ВВС се бяха постарали да я маскират добре, широката колкото шосе черна асфалтова писта на Обект 8 всъщност бе продължена с още два километра бетон, прикрит под тънък слой пясък и валма от тръни, разхвърляни на подходящите места.
Това беше писта, където трябваше да излитат и кацат самолети с голяма маса, като например совалки или…
В този момент президентът излезе от главния хангар и тръгнаха.
Първоначално Шефа беше възнамерявал да лети до Обект 7 с ВВС Едно. Колкото и да беше кратко разстоянието, пак беше по-бърз от МП Едно.
Само че в президентския самолет беше възникнала непредвидима авария — теч на гориво от резервоара в лявото крило.
И затова Шефа беше взел МП Едно, който стоеше в постоянна готовност точно за такива ситуации.
И затова сега Скофийлд се взираше в утринния сумрак към осветения като коледна елха Обект 7.
Докато оглеждаше комплекса хангари в далечината, му мина една странна мисъл — явно никой от колегите му на борда на вертолета не беше чувал абсолютно нищо за Обект 7. Дори най-бегъл слух.
Явно никой не знаеше с какво се занимават в Обект 7.
Животът в най-близкото обкръжение на президента на САЩ сам по себе си бе отделен свят.
За Скофийлд той бе вълнуващ, но и плашещ.
Вълнуващ, защото го поставяше в орбитата на един от най-могъщите хора на планетата, и плашещ, защото този човек бе заобиколен от други, които паразитираха върху това могъщество.
Всъщност дори за кратката си служба на борда на МП Едно Скофийлд беше забелязал, че за вниманието на президента във всеки един момент си съперничат поне три групировки.
Първата беше екипът на президента, съставен най-вече от надути харвардски типове, назначени от президента като съветници по най-различни въпроси — националната сигурност, вътрешната политика, връзките с обществеността и политическият живот на президента.
Независимо от длъжността обаче, поне според Скофийлд, най-важната цел на всички президентски сътрудници беше максималната публичност на техния шеф.
Целта на втората група, която се стараеше да обсеби вниманието на президента, бе в пълен контраст с първата — всъщност направо й противоречеше. Това бе Секретната служба на САЩ. Ръководената от аскетичния, необщителен и абсолютно аполитичен специален агент Франсис К. Кътлър президентска охрана бе непрекъснато на нож с екипа на президента.
Кътлър — чиято официална длъжност бе шеф на президентската охрана, просто „Франк“ за президента — беше известен с хладнокръвието си и с пълната си непоносимост към политическите подлоги. Когато някой се опитваше да се домогне до нещо чрез него, неизменният отговор на сивокосия и сивоок Франк Кътлър бе присвиване на очите и кратко и ясно „Не“.
Третата и последна група конкуренти за вниманието на президента бяха самите морски пехотинци.
Освен че се налагаше да търпят безобразното високомерие на президентските сътрудници — Скофийлд никога нямаше да забрави първия си полет на МП Едно, когато съветникът по вътрешната политика, някакъв надут двадесет и девет годишен адвокат от Ню Йорк, му беше наредил да му донесе двойно кафе със сметана, и то „по-бързичко“ — те нерядко влизаха в конфликт и със Секретната служба.
Безопасността на президента бе основна задача на Секретната служба, но когато президентът пътуваше на борда на МП Едно, с него винаги летяха поне шестима морски пехотинци, защото така беше преценила Морската пехота.
Трите групи живееха в сложно и нелеко примирие.