Ето там.
Зад отворената врата на стъкления офис.
Черен маркуч, който излизаше от голям херметичен цилиндър. Скофийлд заплува към него.
Стигна до маркуча, сграбчи накрайника и натисна клапана.
Дюзата оживя и изплю няколко ужасно миниатюрни мехурчета.
„Лоша работа“ — помисли си Скофийлд.
После от маркуча внезапно изскочи мощна струя въздушни мехури.
Скофийлд побърза да подложи уста отгоре й и без да се замисли, вдиша престоялия четирийсет години въздух.
Отначало се задави и се разкашля жестоко. Въздухът беше горчив и застоял. Но след това се прочисти и стана напълно нормален за дишане. Нищо му нямаше… почти нищо.
Той вдигна палец и махна в посока на хеликоптера.
Изчака Книгата да доплува с Футбола и вкара маркуча в офиса, за да задържа вътре излизащия въздух и да не привлича излишно вниманието на пенетрейтърите.
Докато вкарваше маркуча, огледа потопената бензиностанция.
Продължаваше да си мисли за Бота.
В плановете на южноафриканеца едва ли влизаше само идването до тази потънала бензиностанция. Трябваше да има и нещо друго…
Огледа внимателно офиса и гаража. Постройката беше построена съвсем близо до скалата.
И тогава през задния прозорец на офиса забеляза нещо в основата на скалата.
Врата.
Масивна дъбова врата, под която влизаха релси на теснолинейка.
Мина.
Планът на Бота започваше да му се изяснява.
След половин минута Книгата също дойде в офиса и глътна въздух от маркуча.
След още една минута Скофийлд подаде глава от вратата на офиса и забеляза как размазаните сенки на пенетрейтърите се отдалечават към Обект 7.
Изчака ги да изчезнат, посочи на Книгата входа на мината и му каза със знаци: „Аз отивам. Ти стой тук.“
Книгата кимна.
Скофийлд включи фенерчето на пистолета си, изплува през задния прозорец на офиса и се насочи към входа на мината.
Стигна до тежката врата и забеляза, че ръждясалите й резета са свалени — сравнително наскоро.
Влезе вътре.
Обгърна го непрогледен подводен мрак.
Тесният лъч на фенера осветяваше скали, подпорни греди и релси, които се губеха в далечината.
Трябваше да внимава с времето. В един момент щеше да се наложи или да се върне при Книгата, за да поеме въздух, или да продължен с надеждата, че ще стигне до някоя част на мината, в която има въздух.
Единственото, което го караше да мисли, че ще намери въздух, беше постъпката на Бота. Южноафриканецът едва ли щеше да дойде тук, ако…
Забеляза някаква тясна вертикална шахта, която пресичаше тунела. По цялата й дължина имаше скоби за хващане.
Доплува до шахтата и насочи фенера във вътрешността й. Краят на шахтата не се виждаше нито нагоре, нито надолу. Явно това беше път за достъп до всички нива на мината.
Въздухът му започна да свършва.
Скофийлд пресметна набързо.
Тук дълбочината на езерото беше около трийсет метра. Значи водата в тази шахта беше висока трийсет метра.
Ясно.
Това беше единствената възможност.
Заплува обратно да доведе Книгата.
След две минути се върна заедно с Книгата — и Футбола — и с нов запас от въздух в дробовете.
Шахтата представляваше тесен вертикален цилиндър с ниши към нивата на всеки три метра. Беше като да изкачваш канализационна шахта.
Скофийлд се изкачваше пръв и броеше скобите — по метър на всеки три скоби.
На петдесетата скоба дробовете му започнаха да парят.
На седемдесетата в гърлото му се надигна жлъчка.
На деветдесетата повърхността все още не се виждаше и той започна да се чуди дали не се е заблудил, дали не е направил фатална грешка, дали това не е краят, дали ще изгуби съзнание…
… и внезапно главата му се озова в прекрасния хладен въздух над водата.
Той побърза да се отдръпне, за да може да излезе и Книгата. Книгата подаде глава и двамата задишаха жадно, хванати за скобите.
Шахтата продължаваше още нагоре — само че вече не беше пълна с вода.
След като се надиша на воля, Скофийлд излезе от водата и влезе в най-близката ниша.
Озова се в широка пещера с равен под, очевидно някакво административно помещение на бившата мина. Но онова, което видя вътре, го накара да застине на място.
Пещерата беше пълна с провизии — храна, вода, газови котлони, мляко на прах — стотици кутии.
Стотици и стотици кутии.
До стените имаше десет походни легла. Масата в ъгъла беше зарината с фалшиви паспорти и шофьорски книжки.
„Лагер — помисли си Скофийлд. — Базов лагер.“
Зареден с храна за седмици, дори месеци — напълно достатъчна, за да могат похитителите на Китайския вирус и безценната ваксина за него — Кевин, да изчакат правителството на САЩ да се откаже да ги търси из езерото Пауъл.