— Мислиш ли, че затворниците са ги хванали? — обърна се той към Шомпола.
От горния хангар долитаха звуци като от футболен мач.
— Надявам се да не са — прошепна Хагърти.
Тейт продължи да се взира в шахтата. През главата му препускаха хиляди мисли, повечето свързани със собственото му оцеляване. Измина още една минута.
— Какво предлагаш? — попита той, без да се обръща.
Не получи отговор.
Намръщи се и се обърна.
— Попитах… — И замръзна.
Хагърти го нямаше.
Тейт виждаше само тъмния хангар и черните силуети на самолетите.
Пребледня.
Хагърти беше изчезнал.
Беше изчезнал — безшумно, моментално — само за секунда.
Като че ли някой беше изтрил съществуването му с гума.
Николас Тейт изпадна в паника. Беше сам, тук долу, в един заключен комплекс, пълен с откачени командоси от ВВС и най-гнусната шайка престъпници, които човечеството беше смогнало да роди.
И тогава го видя.
Видя проблясъка на пода, където допреди малко беше стоял Хагърти. Пристъпи и го вдигна от земята.
Пръстен.
Златен офицерски пръстен.
Пръстенът на Хагърти от дипломирането в Анаполис.
Последните двама радиооператори оцеляха съвсем за кратко.
След като откъм ямата отекнаха последните изстрели, затворниците избутаха Гант и останалите при Скофийлд.
— Здрасти — каза тя.
— Здрасти — отвърна Скофийлд.
След главозамайващия номер с трапеца Гант и останалите бяха имали същия лош късмет като Скофийлд.
Веднага щом президентът стъпи на миниплатформата, тя потегли нагоре. Някой в главния хангар я беше извикал.
Бяха издигнати в хангара и се озоваха насред някакъв кошмар.
Обект 7 беше във властта на затворниците — бившите опитни субекти за ваксината на Бота. Въпреки че нямаше как да скрият разнообразните си оръжия, Гант все пак успя да спаси магхука си, като го залепи под миниплатформата.
Но това, от което не можа да се отърве, беше черната кутия на АУАКС-а и затова, когато малката платформа стигна до приземния хангар, тя все още беше в нея.
Тя обаче нямаше никакво намерение да разкрива предназначението й пред затворниците и затова я остави на пода на миниплатформата и след като тя се изравни с приземното ниво, я ритна „без да иска“ и устройството отлетя на пода на хангара.
Ловът в ямата беше приключил и сега затворниците прехвърлиха вниманието си към президента и неговите телохранители.
Един затворник се отдели от групата и пристъпи напред, хванал небрежно пушката си.
Открояваше се отчетливо между останалите.
Беше петдесетгодишен и ако се съдеше по увереното му поведение, се ползваше с респекта на групата. Темето му беше плешиво, но останалата част от прошарената му черна коса беше доста дълга. Тънкият орлов нос, бледата кожа и изпитите скули допълваха готическия му вид.
— „Добре дошла — казал паякът на мухата“ — изръмжа дългокосият и пристъпи към президента. Гласът му беше тих и зловещо отчетлив. — Добро утро, господин президент. Много мило от ваша страна да ни посетите. Помните ли ме?
Президентът не отговори.
— Разбира се, че ме помните. Аз съм 18–84. По един или друг начин вие сте се срещали с всичките деветима осъдени по време на управлението ви по алинея 18, параграф 84, част I от Наказателния кодекс на САЩ. Това е онази част на Кодекса, която забранява на обикновените американци да правят опити за убийство на президента си.
— Гримшоу. Сет Гримшоу. — Дългокосият затворник протегна ръка. — Запознахме се през февруари, точно две седмици преди да станете президент, докато излизахте от хотел „Бонавенчър“ в Лос Анжелис през кухнята в сутерена. Аз се опитах да ви застрелям в главата.
Президентът не каза нищо.
И не пое протегнатата ръка на Гримшоу.
— Тогава успяхте да запазите инцидента в тайна. Впечатлен съм. Особено щом това, което искам аз и другите като мен, е публичност. Освен това няма защо да тревожим излишно нацията, нали така? По-добре да държим масите в неведение относно тези тревожни малки опити за посегателство върху личността ви. Но, както казват, блажени са нисшите духом.
Президентът не каза нищо.
Гримшоу огледа развеселено черната униформа на Шефа — президентът, Джулиет и Скофийлд още бяха в бойните униформи на Седми взвод. Гант и Майката бяха в парадните си униформи от морската пехота — вярно, вече доста мръсни и измачкани.
По устните на Гримшоу плъзна доволна усмивка.
Той отиде при затворника с Футбола и взе сребристия куфар, отвори го и погледна първо дисплея, а след това и президента.
— Разбирам, че аз и новоосвободените ми колеги сме се намесили в нещо доста интересно. Игра на котка и мишка, ако се съди по облеклото ви и по бързината, с която тази сутрин офейкахте от нашето отделение. — Гримшоу зацъка укорително с език. — Настина, господин президент, държа да ви кажа, че хич не ви отива. Хич.