Гримшоу присви очи.
— Но кой съм аз, че да спирам този невероятен спектакъл? Президентът и вярната му охрана срещу коварния военнопромишлен комплекс. — Гримшоу се обърна. — Голиат. Доведи другите пленници.
Един огромен затворник се отдели от групата и закрачи към сградата в хангара. Беше истински великан, с бицепси колкото ствол на дърво и малка квадратна глава, навяваща асоциации с чудовището на Франкенщайн. Имаше дори плоска квадратна издатина на челото — белег от имплантиране на стоманена плоча в мозъка. В едната огромна ръка на Голиат имаше автомат Р–90, а в другата беше магхукът на Скофийлд.
След малко Голиат се върна.
Зад него вървяха седемте командоси, които заедно с нещастните радиооператори бяха останали в плен на затворниците.
Полковник Джером Т. Харпър.
Макконъл Боата и четиримата му командоси от част Браво, двама от които тежко ранени.
И индивидът, който цяла сутрин беше наблюдавал събитията в сенките на контролния център на Цезар Ръсел.
Скофийлд го позна моментално.
Президентът също.
— Уебстър… — каза той.
Карл Уебстър, официалният пазител на Футбола, стоеше сред командосите и изглеждаше ужасно притеснен. Очите под огромните му рошави вежди шаваха наляво и надясно, сякаш търсеше изход.
— Духач скапан! — викна Майката. — Дал си Футбола на Ръсел. Продал си президента.
Уебстър не каза нищо.
Скофийлд продължи да го наблюдава. Досега беше мислил, че командосите от Седми взвод са похитили Уебстър, защото, за да разиграе спектакъла си, Цезар се нуждаеше от ядреното куфарче и Скофийлд се беше чудил как го е взел от Уебстър.
Очевидно не насила. Кръвта по белезниците на куфарчето явно беше замислена като драматичен ефект. Уебстър без съмнение беше подкупен много преди президентът да пристигне в Обект 7.
— А сега, деца мои, пазете си силите — каза Гримшоу и размаха Футбола. — След секунди ще ви дам възможност да решите противоречията си. Но първо имам един въпрос. — Той се обърна към полковник Харпър. — Къде е изходът от този комплекс?
— Няма изход — отговори Харпър. — Комплексът е заключен. Не можете да излезете.
Гримшоу вдигна пушката си и я опря в лицето му.
— Май не попитах достатъчно ясно.
След което се обърна и стреля в двамата ранени, които стояха до Харпър. Мъжете паднаха мъртви на пода.
Гримшоу отново насочи пушката към Харпър и вдигна въпросително вежди.
Харпър пребледня и кимна към пътническия асансьор.
— В шахтата на асансьора има врата. Наричаме я горната врата. Води навън. Кодът на ключалката е 5564771.
— Благодаря, полковник, бяхте много любезен. А сега ще ви оставим да довършите играта си. Предполагам разбирате, че преди да напуснем това ужасно място, трябва да изтребим всички ви. Но като жест на добра воля ще ви направя една последна услуга — въпреки че го правя по-скоро за лично забавление, отколкото за ваше. Ще ви дам възможност да се избиете едни други. Петима на петима. В ямата. Така поне победителят ще умре със знанието, че е спечелил импровизираната ви гражданска война. — Той се обърна към Голиат — Вкарай командосите отсам. Президента и отряда му — от другата страна.
Скофийлд и останалите поеха под дулата на оръжията към отсрещната страна на платформата — източната страна.
Петимата оцелели от Седми взвод — Джером Харпър, Макконъл Боата, последните двама командоси от Браво и предателят Уебстър — стояха точно срещу тях. Разделяше ги седемдесет метра широката и три метра дълбока яма на елеваторната платформа.
— Обявявам началото на битката. — Сет Гримшоу стисна челюст. — До смърт.
Скофийлд скочи в ямата и се озова сред купчините огромни метални отпадъци от АУАКС-а.
Крилата на гигантския самолет стърчаха под най-различни ъгли — огънати, счупени и пълни с вода. Цилиндричните двигатели стърчаха нагоре. А в самия център на ямата лежеше най-голямото цяло парче от боинга — повреденият му до неузнаваемост фюзелаж. Дългото цилиндрично тяло на самолета лежеше напреки на платформата като мъртва птица.
Мракът в главния хангар усложняваше нещата още повече.
Единствената светлина идваше от факлите на затворниците и хвърляше продълговати сенки в лабиринта от желязо, превръщайки го в тъмна метална гора — видимостта беше само няколко метра.
„Как се набутахме във всичко това, по дяволите?“ — помисли Скофийлд.