„Лейди Хоук“ беше пристигнал на уреченото място един ден преди „Морския ястреб“. Дик Марлоу носеше много новини и двамата с Матю прекараха няколко часа в каютата на Дик. Когато по-късно той догде на борда на „Морския ястреб“, екипажът на Матю го посрещна сърдечно. Особено когато чуха, че „Лейди Хоук“ е потопил английски търговски кораб и трюмът му е пълен с плячка.
Изведнъж Дик забеляза Лили, седнала самотно на куп навити въжета, но без да я познае. Обърна се към Матю и каза:
— Нямах представа, че наемаш младоци.
Матю се засмя и махна на Лили да дойде при тях. Тя нерешително се надигна, изтупа безнадеждно изцапаните си панталони и тръгна, нарочно бавно, към мостика, където разтваряха — Матю и Дик. Когато се изправи пред тях, очите на Дик изскочиха и на лицето му се изписа невярващо изражение.
— Лили… госпожо Хоук! Какво, за бога, правите на „Морския ястреб“? Мислех, че Матю ви е оставил в Ню Орлиънс, при сестра си.
— Така направих — каза Матю. Гласът му трепереше от сдържан гняв. — Но Лили имаше други идеи. Промъкнала се на борда, преструвайки се на моряк, и аз открих това едва преди няколко дни.
Не съобщи никакви подробности, като например, че я беше спасил от катеренето по мачтата, или че тя беше видяла Клариса Хартли да се качва на кораба точно преди отплаването.
— Радвам се да ви видя, госпожо Хоук, макар и в такива обстоятелства — изрече искрено Дик.
Явно не му харесваше това, че Лили беше изложена на опасност. Беше забелязал голям конвой английски кораби, насочващи се към един малък остров от Карибите, и беше обсъдил това надълго и нашироко с Матю. Твърде вероятно беше английската флота да се готви да нападне някое американско пристанище. Например Ню Орлиънс.
— Радвам се да те видя, Дик — каза Лили, усмихвайки се на младия мъж.
Дик отвърна на усмивката, но веднага усети, че нещо не е наред, че Матю не му е казал всичко. Лицето му беше навъсено и когато капитанът погледна към Лили, Дик се стресна от гнева, кипящ в дълбините на тъмните му очи. Още по-тайнствени бяха мрачните погледи, които Лили хвърляше към Матю. Дори моряците изглеждаха не толкова дружелюбно настроени към нея, колкото бяха преди.
— Извини ни сега, Лили, с Дик имаме да обсъждаме сериозни неща — каза Матю със строг тон и веднага обърна гръб на непокорната си съпруга.
Кипейки вътрешно, Лили се отдалечи. Беше вбесена, задето Матю не й вярваше достатъчно, за да разкрие пред нея плановете си или да й позволи да остане да слуша дискусията им. Умът й беше също толкова добър като техните, а в някои отношения дори по-добър.
— Какво предлагаш да направим, Матю? — запита Дик, когато Лили вече не можеше да ги чуе. — Губернаторът Клейбърн и генерал Джаксън трябва да бъдат осведомени за британската флота, която се събира толкова близо, почти пред прага им.
— И аз това мисля, Дик. Връщам се в Ню Орлиънс, за да върна Лили при Сара и Джеф. А ти трябва да разтовариш плячката от търговския кораб и да я сложиш на сигурно място. Предлагам и двамата да се върнем в Ню Орлиънс, да докладваме на генерал Джаксън и да предложим услугите си в битката, която сигурно ще бъде решаваща за войната. Тъй като сме на няколко дни път от Ню Орлиънс, трябва да пристигнем преди британците.
Лили загледа безстрастно как „Морският ястреб“ влиза в устието на Мисисипи. За четири дни Матю почти не беше разменил дума с нея, освен да дава сърдити заповеди, които очакваше да бъдат изпълнени без никакво отлагане. Дори не беше имал приличието да й обясни защо двата кораба се връщат в Ню Орлиънс така ненужно бързо. Не само това, но и поставянето на допълнителни наблюдатели на марсовите площадки, със задача да държат очите си непрестанно отворени. Кого търсеше Матю?
Лили почти не беше спала първите няколко нощи. Матю бе настоял тя да прекарва всяка нощ на койката му; изнервящо беше да лежи до него и да усеща топлината на голото му тяло да проникна в плътта й като разжарени светкавици. Всяка сутрин се събуждаше по-изтощена, отколкото си беше легнала. За щастие, Матю не се опитваше да се люби с нея, нито пък я докосваше. Но тя усещаше, че той чака — чака тя да направи първата стъпка, да се умори от неговото безразличие. Но това нямаше да се случи, реши твърдо Лили. Никога повече нямаше да моли Матю да се люби с нея, нямаше да му позволи да я наранява така, че да изтръгва сърцето й.