Лили преглътна безшумно, думите й потънаха във водовъртежа на емоциите. Нима той очакваше да чуе от нея, че ще й липсва? Би могла да му го каже, но той никога нямаше да дочака тези думи от устата й. Искаше ли да чуе от нея, че не й е безразличен? Да, така беше, но това я озадачаваше. Само че тя никога нямаше да му даде възможност да й се надсмее.
— Аз… желая ти всичко най-хубаво — каза тя след дълга пауза, изплашена от всичко, което искаше да му каже, но не смееше. — Любовницата ти ще тръгне ли с тебе?
В мига, когато изрече тези думи, тя си пожела да си беше прехапала езика. Защо не преставаше да го предизвиква? Освен ако не искаше да предпази сърцето си с помощта на бариерата, която й даваше гневът на Матю.
Тя отново успя да взриви самообладанието му.
— Разбира се, че Клари няма да дойде с мене. „Морският ястреб“ не е място за жени. А дори да беше, тя е последният човек, когото бих взет със себе си. По дяволите, Лили, забрави Клариса поне за минута. Искам да говоря за тебе. И за Уинслоу. Забранявам ти да се виждаш с него в мое отсъствие.
— Какво? Забраняваш ми? Забраняваш! Какво ти дава правото да бъдеш такъв арогантен негодник?
— Няма да позволя да си вземеш любовник, докато ме няма.
— Изобщо не ме познаваш, ако смяташ, че нарочно ще пренебрегна брачните си клетви и ще си завъдя любовник. Това, че ти си решил да не спазваш своите обети, не означава, че аз ще направя същото.
— Може да съм арогантен негодник, но съм и ревнив.
Очите на Лили се отвориха широко, смущаващите думи на Матю я стреснаха. Каква игра играе, запита се тя, като наблюдаваше как целият гняв се оттегля от лицето му, заместен от други, също толкова неясни за нея чувства. Нарочно ли се опитваше да я обърка, да предизвика чувства, които тя отчаяно се опитваше да унищожи? Животът й се беше превърнал в сурова битка, за да победи същите тези противоречиви чувства, които изпитваше точно в този момент. Погледът в загадъчните очи на Матю подсказваше накъде води всичко. Тръпка на предчувствие полази по гърба й. Ако бъдеше честна със себе си, щеше да признае, че иска това да се случи.
А ако се случеше, после щеше да се мрази.
— Защо ме измъчваш?
— Не знаеш ли? Пържа се като в ада, но не мога иначе. Искам да те любя. Може да ме няма дълго време, Лили. Може би няма и да се върна, ако късметът ми изневери.
— Върви при любовницата си — протестира разпалено Лили.
Люби ме, Матю, люби ме, крещеше сърцето й в безмълвна агония.
— Ако исках Клариса, нямаше да съм тук сега с тебе.
Той пристъпи към нея. Лили почувства горещия му дъх да гали бузата й и видя жаждата в очите му. Сърцето подскочи в гърдите й. Той отново я съблазняваше с думи, превиваше волята й с поглед. Съпротивлявай се, каза си тя. Съпротивлявай се, докато още има време!
— Не искам да се любя с тебе — излъга Лили.
Трябваше да накара думите да преминат бариерата, заприщила гърлото й.
— Лъжкиня.
Ръката му се обви около талията й, привлече я по-близо и тя усети дръзкото доказателство за желанието му през плътната материя на полите си. Обхвана я паника. Матю беше неин съпруг, но не и господар. Тя започна да удря по гърдите му, по масивната стена от жили и мускули.
— Не! Пусни ме! Не искам това. Не те искам.
Гневът накара възбудата на Матю да премине в пълна ерекция. Само като си помислеше за Лили в обятията на Клен Уинслоу, това го докарваше до такава лудост, за която не намираше обяснение. Поради някаква странна причина не можеше да стои близо до Лили повече от пет минути, преди да му се прииска да я удуши или да се люби с нея. Напрежението, което експлодира помежду им, беше болезнено напомняне за това, че тя извънредно лесно предизвикваше гнева му. Или нещо друго, а не гнева? Той беше достатъчно умен, за да разбере, че между него и Лили съществуваше нещо дълбоко и претеглящо, по упорството му пречеше да изследва тези чувства.
— Мога да те накарам да ме искаш, скъпа.
Гласът му беше дълбок и дрезгав, каращ Лили да осъзнае непоносимата жажда, която го подтикваше.
Внезапният му изблик на страст я зашемети, погълна я, изгори я. Усещаше се като че ли пометена във вихъра на тъмна буря, подмятана от сила, по-голяма от живота. Независимо колко силно се бореше, неумолимата решимост на Матю я преодоляваше и подчиняваше на себе си, докато тялото й не стана негово, за да прави каквото си поиска с него. С трепереща въздишка на примирение тя му отдаде тялото си. Но някакво дълбоко чувство вътре в нея й забраняваше да му отдаде всичко и тя се хвана здраво за една малка частица от душата си. Но в края на краищата Матю откъсна и това от нея.