Лили нямаше ни най-малка представа, че освен изобилстващо със събития, пътуването щеше завинаги да промени живота й.
10
Първите две седмици нищо не нарушаваше еднообразието на пътуването — сини небеса и безкраен океан. Моряците бяха учтиви, но не й предлагаха много развлечения, предупредени от капитана си, че пътничката трябва да бъде третирана с уважението, дължимо на дъщеря на лорд на кралството. Макар че капитан Уейвърли отделяше за нея ценни минути от задълженията си и правеше всичко възможно, за да я спасява от скуката, Лили чувстваше, че разполага с прекалено много време, за да мисли за Матю и за това, което би могло да бъде между тях, ако той беше склонен да й предложи и друго от себе си освен тялото си.
Когато бурята ги връхлетя, Лили беше почти благодарна за разнообразието, докато не осъзна, че няма да бъде просто поредната типична лятна буря Свистящите въздушни маси връхлетяха от север, подмятайки „Безстрашни“ над разпенените вълни, а после се опитаха да го потопят между стени от сърдита, пенеста вода. Свила се в каютата си, Лили чу как една от мачтите изскърца ужасно, пречупи се и се стовари на палубата, отнемайки живота на двама моряци.
Тя остана в каютата си цели три дни, страдайки от морска болест и основателен страх. Храната беше студена и неапетитна, когато изобщо дойдеше. Не че имаше някакво значение. Лили не би могла да преглътне и хапка, дори да й бяха поднесли празнична трапеза. На четвъртия ден я събуди леко люлеене и тя с изненада установи, че корабът вече не подскача диво по вълните. Ставайки предпазливо, Лили се приближи до илюминатора и погледна навън. Също така внезапно, както се беше появила, бурята беше отстъпила мястото си на спокойно море и ясни небеса. След като се облече набързо, тя веднага излезе на палубата, озовавайки се пред същински хаос.
Цялата палуба, от носа до кърмата, беше затрупана с отломки. Трески и въжета висяха застрашително от разклатените мачти, моряците се суетяха насам-натам, мъчейки се да отстранят опасните парчета. Поне два трупа лежаха под платнището, разстлано на палубата, докато наблизо капитанът и корабният лекар се занимаваха е моряците, ранени по време на бурята. Капитан Уейвърли вдигна очи, видя Лили застанала наблизо, и се намръщи.
— Върнете се в каютата си, милейди, тук не е място за жени. Докато не разчистим тази бъркотия, за вас е твърде опасно да стоите на палубата.
— Мога да ви помогна за ранените — настоя Лили.
На лицето й беше изписан израз на твърда решимост, когато запретна ръкави, отказвайки да помръдне.
— Не мисля… — започна капитанът.
Но вече беше твърде късно, защото Лили бе коленичила пред един от ранените моряци, затискайки бликащата кръв с тампона, който лекарят й беше подал.
Когато стана ясно какви щети е претърпял „Безстрашни“, картината не беше особено светла. Освен че бяха загубили гротмачтата, рулят беше пукнат и трюмът беше пълен с вода. Няколко моряци се гмурнаха под кила, но съобщиха, че рулят не може да бъде поправен, поради което „Безстрашни“ и екипажът му трябваше да се оставят на милостта на капризните ветрове и течения, за да стигнат някак си там, накъдето се бяха запътили.
— Не сме се отдалечили твърде много от основните морски пътища — каза капитан Уейвърли донякъде самоуверено, когато разбра колко сериозни са повредите на кораба му. — Сигурен съм, че някой кораб на негово величество скоро ще пресече пътя ни.
Всъщност той мислеше, че по-вероятно е да се натъкнат на американски капер, отколкото да бъдат спасени от сънародници, но разумно премълча тази информация.
В следващите няколко дни безцелното им дрейфуване в безкрайното море изглеждаше на Лили като идилично пътешествие. Освен скуката и очакването да ги намери някой английски кораб, всичко си беше все същото. Докато капитанът не реши, че водата и храната трябва да се разпределят на порции, в случай че спасението не дойде скоро. Но Лили не се безпокоеше, защото капитан Уейвърли я увери, че теченията ще ги отведат близо до сушата. Въпреки това, поради някаква необяснима причина тя не можеше да се освободи от предчувствието за неизбежно нещастие, което ставаше все по-отчаяно с всеки изминал ден.
Един ден унилият й дух като по чудо се възстанови, когато чу вик от мачтата:
— Платно на хоризонта!
— Къде? — запита капитанът.
— Ляво на борд, сър! — дойде развълнуваният отговор.
Безцелното люлеене по вълните, на произвола на стихиите не се нравеше на моряците и те с радост посрещнаха възможността за скорошно избавление.