— Можеш ли да видиш знамето? — продължи да пита капитанът.
— Много далече е, сър.
— Английски ли е? — запита тревожно Лили, присвивайки очи, за да види далечното петънце, което растеше с всяка изминала минута.
— Още не може да се каже, милейди — измърмори капитанът. Имаше подозрения, но реши да не ги изказва, докато не бъде напълно сигурен.
Лили зачака настръхнала приближаването на кораба, който идваше към тях, тласкан от силния вятър. Замоли се да е английски и нервно започна да се пита какво ще стане с нея, ако бъдат пленени от американски капер.
— Вдигна знамето, сър! — извика морякът, кацнал на върха на мачтата високо над тях. — Звезди и черти! Божичко, американски е, капитане! Господ да ни е на помощ!
За момент Лили изпадна в паника.
— О, не!
— Всичко е наред, милейди — започна да я успокоява капитанът, потупвайки треперещите й рамене. — Нищо лошо няма да ви се случи. Тъй като сте благородничка, ще ви откупят и ще ви пратят у дома при баща ви.
— Смятате да се предадете без бой ли? — запита невярващо Лили.
— Нямаме избор — беше умореният отговор. — Ако можехме да се движим, щяхме да дадем на тези дяволи такова сражение, че да го запомнят. „Безстрашни“ е толкова добър, колкото и всеки друг кораб, независимо дали американски или английски. Корабът ми е добре въоръжен и можехме да влезем в бой с американците, но тъй като рулят ни е повреден и нямаме гротмачта, това е невъзможно. Само чудо би могло да ни помогне да победим.
— Ами оръдието? — настоя Лили, когато осъзна, че капитанът смята да се предаде без нито един изстрел.
— Когато няма възможност за маневриране, оръдията са безполезни — обясни търпеливо Уейвърли. — Но, милейди, безсмислено е да влизаме в бой, когато не можем да спечелим. Освен това, вашият живот и животът на хората ми са твърде ценни, за да ги излагаме на опасност в безсмислена битка.
Капитан Уейвърли беше разумен и предпазлив човек.
Той се качи на мостика, за да бъде близо до екипажа си, докато моряците чакаха каперът да даде изстрел по тях. Лили гледаше в безмълвен ужас как американският кораб бързо скъсява разстоянието. Когато стигна достатъчно близо, за да се различат фигурите, бързащи по палубата, Уейвърли й извика:
— Приберете се в каютата си, милейди. Най-добре е да не ви виждат, докато сам не кажа на американския капитан за присъствието ви тук и не говоря с него за откупа ви.
Лили кимна, не искайки да усложнява проблемите на капитан Уейвърли, като не се подчини на заповедите му. Хвърли последен поглед към застрашаващия ги кораб и бързо слезе долу.
Капитан Матю Хоук стоеше на мостика на „Морския ястреб“, балансирайки на широко разкрачените си крака, с далекоглед пред очите, разглеждайки кораба, който като че ли безпомощно дрейфуваше по вълните.
— Какво виждаш от кораба, Дик? — запита той първия си помощник, който стоеше плътно до него, наблюдавайки фрегатата.
— Трудно е да се каже, капитане — отвърна Дик Марлоу, млад мъж от добро потекло, който се беше присъединил към екипажа на Матю, за да защитава страната си срещу английските нашественици. — Като че ли се рее насам-натам, без видим курс. Вече от доста време го виждаме и ми се струва, че се носи по вятъра. Мисля, че е повреден, сър. Гротмачтата му я няма.
— От тебе ще стане добър моряк, Дик — усмихна се Матю, доволен от избора си на първи помощник, въпреки че на младия мъж му липсваше опит. — Когато стигнем достатъчно близо, дай заповед да стрелят по него.
— Тъй вярно, сър. — Дик сръчно отдаде чест и лицето му се оживи от предчувствие. — Надявам се, че ще влезем в бой. Хората нямат търпение да се сбият с тези отвратителни англичани.
Матю погледа как младият мъж се отдалечава с олюляваща се походка, после отново вдигна далекогледа, за да види палубата на фрегатата. Бяха вече толкова близо, че можеше да прочете името, изписано с едри букви — „Безстрашни“. Стори му се добър кораб: беше чувал доста за него и за храбрия му капитан. Със сигурност щеше да се окичи със слава, ако успееше да го плени. Изведнъж, докато оглеждаше палубата, ръката му с далекогледа се отпусна. Той премига няколко пъти, фокусирайки върху едно цветно петно, което се движеше по палубата. Ярките слънчеви лъчи отразиха нещо червено, внезапно вълнообразно движение, което бързо изчезна по стълбата, водеща към долната палуба.
— По дяволите — изруга Матю на висок глас.
Да не би английският капитан да имаше жена на борда? Съпруга? Или любовница?
Мисълта на Матю се върна към последния път, когато беше видял точно такава червена коса, и трънка необуздано желание го потопи в бездна от копнеж, толкова осезаем, че го усети като физическа болка. Лили. В месеците, когато беше далече от нея, тя навестяваше сънищата му — по-често, отколкото би искал да си признае. Беше му реагирала толкова сладко в последната им нощ, че с огромни мъки успя да се отдели от нея рано на другата сутрин.