Изражението на Матю омекна.
— Защо трябва да разваляш всичко, като споменаваш чувства, в които не вярвам? Не ти ли е достатъчно, че се любим толкова страстно? Малко женени двойки имат дори и това.
— Не, не е достатъчно.
— Не съм чувал Клариса от месеци и не съм я виждал. Откакто се оженихме, не съм имал нито време, нито енергия за любовница.
— И очакваш да ти повярвам?
— Можеш да ми вярваш.
— Ти вярваш ли ми?
— Аз… — Господи, какво се опитваше да направи тя? Да го обърка? Как можеше да й вярва, когато тя беше толкова красива, че го болеше, когато я погледнеше? Когато я желаеше много повече от всяка друга жена, която беше познавал, дори от Клариса. Когато в нейно присъствие не можеше да измиеш никакво обяснение? Той се намръщи. — Нямам време за този разговор, Лили. Ще поговорим по-късно, след като реша какво да правя с тебе.
Вече напълно облечен, той се обърна и излезе. Ясният звук от стържещ метат подсказа на Лили, че е заключил вратата отвън. Проклет да е, кипеше тя в безсилен гняв. Връхлетя я отчаяние, каквото не беше изпитвала никога дотогава, и й се стори, че сякаш стените се сключват около нея. Защо му трябваше да я заключва в каютата, запита се тя смутено. Къде можеше да отиде на този кораб, насред океана? Ако се опитваше да докаже, че е неин господар, беше се провалил. Своеволието му само я караше още по-решително да потърси начин да избяга от този брак, който и двамата не желаеха.
Лили прекара часове наред да се разхожда из каютата. Матю не се върна, но малко след залез слънце Дик Марлоу й донесе поднос с храна. Постави го на масичката и излезе, заключвайки вратата зад себе си. Очевидно Матю беше предупредил младия мъж да не се сближава с непокорната му съпруга.
Лили започна да се храни без никакъв апетит. Храната беше хубава, но тя не усещаше глад. Не можеше да мисли за нищо друго освен за обидните думи, с които смяташе да атакува Матю, когато го види отново. За нейно съжаление той не се върна в каютата. Нито тази вечер, нито следващата. Грижеха се за нуждите й, но Матю се държеше на разстояние. Тя не преставаше да се чуди какво е намислил той и се закле да осуети всичките му планове за нея. На третия ден затворничеството така започна да я разстройва, мисълта за бъдещето й толкова започна да я тревожи, че тя реши да направи нещо. Започна да удря по вратата с едно тенекиено канче, вдигайки такъв шум, че Матю влетя в каютата с мрачно и заплашително лице.
— Какво, по дяволите, става тук? — изрева той.
Погледът му я прикова към стената, но за нейна чест тя не трепна.
— Искам да знам какво ще правиш с мене. Колко време трябва да стоя заключена в тази каюта?
— Докато не наредя друго.
— Какъв е този отговор? Дори на затворниците им е позволено да раздвижват и да излизат на чист въздух. Тук се задушавам и ако не ме пуснеш, ще вдигам такъв шум, че ще ти се доще да ме беше оставил при капитан Уейвърли.
Тъмните вежди на Матю се вдишаха леко.
— Капитан Уейвърли и хората му са оковани в трюма. Искаш ли да идеш при тях?
Лили пребледня.
— Аз… не, но и не искам да стоя тук дни наред. Не можеш ли да ми позволиш малко свобода? Къде мога да отида насред океана?
Матю се загледа в нея и тя усети, че сякаш я поглъща с очи, с неумолимия авторитет, който се излъчваше от фигурата му. Три дни я беше избягвал, чакайки гневът му да стихне, а сега мислеше само за едно — как да вдигне полата й и да я обладае като разгонен козел. Със странно чувство на дистанциране той си я представяше гола, просната под него, разкошната й червена коса разпиляна наоколо като огнена мантия. Усещайки как еротичните му фантазии го завладяват, Матю разтърси глава, за да я прочисти от подобни опасни мисли. Усилието беше напразно.
— Матю, чуваш ли ме? Не ме ли наказа достатъчно? Ако не ме оставиш да се кача горе, поне ми кажи какво смяташ да правиш с мене.
Прокарвайки дългите си, загорели пръсти през черната си коса, Матю я изгледа въпросително.
— Честно казано, не съм решил какво да правя с тебе, Лили. Не мога да те върна в Бостън, защото англичаните са блокирали пристанището.
— Къде ще отведеш капитан Уейвърли и екипажа му?
— В Насау, на Бахамските острови. Там може да се преговаря за откупа им.
Лицето на Лили доби замислено изражение.
— Защо не ме оставиш в Насау?
— Как ли пък не! — изрева Матю.
— И ще ме държиш на борда на „Морския ястреб“?
— Твърде опасно е — измърмори разсеяно той.
Дълго беше мислил над проблема и беше разбрал, че не може да държи Лили на кораба. „Морският ястреб“ беше капер, което означаваше, че трябва да влиза в битки на живот и смърт с враговете. Всяка от тези битки застрашаваше живота му и живота на хората му. Не искаше това да се случи с Лили.