— Можеш да ме отведеш в Ню Орлиънс — предложи Лили. — Ще остана при Сара, докато войната свърши.
— Ще помисля — отвърна Матю, питайки се защо не се е сетил сам.
Може би мисълта, че Сара е в Ню Орлиънс, беше още твърде нова за него, за да му хрумне това просто разрешение на проблема му. Доколкото знаеше, Ню Орлиънс още беше достъпен за американските кораби, а ако не, винаги можеше да слезе на острова на Жан Лафит, Баратария, и да остави временно кораба, докато преведе Лили през тресавищата до Ню Орлиънс.
Матю се беше запознал с Лафит преди две години, когато беше се притекъл на помощ на пирата, които гордо беше развял американското знаме. Корабът на Лафит беше влязъл в битка с испански галеон и Матю му беше помогнал да го победи. След боя получи покана да посети убежището на пирата, когато пожелае.
— Къде сме сега? — запита Лили.
Единствената гледка от илюминатора беше развълнуваното море и синьото небе. Можеха да се намират където и да било.
— След два или три дни ще можеш да видиш някои от двестате острова, които съставляват Бахамите. Много малко от тях са населени. Насау е главният град и свърталище на пирати.
— Ще мога ли да сляза на брега?
— В никакъв случай! Нямаш представа какво ще предизвика сред местните появата на такава красива жена като тебе. Това са груби мъже без никакви принципи, които биха продали и родните си майки, ако им предложат добра цена.
— Няма ли жени в Насау?
— О, има достатъчно, ако наричаш жени проститутките и момичетата на пиратите. Не, Лили, ще си останеш на борда, където знам, че си в безопасност за краткото време, което ще прекараме в Насау. Няма да ми отнеме много време да намеря място, където да останат пленниците ни, докато англичаните ги откупят. Подобни неща се случват често в Насау и трябва само след известно време да се върна там, за да си получа парите. Сега, ако си получила отговор на въпросите си, аз имам други задължения.
И той се обърна, за да си тръгне.
— Ако не ми позволяваш да излизам на палубата, ще вдигам такъв шум долу, че ще трябва да ме вържеш, за да престана.
Очите на Матю блеснаха.
— Това би могло да бъде чудесно решение.
— Матю, моля те, какво лошо има в това? Трябва ми въздух, искам да се движа. Полудявам тук сама. За какво ме държиш затворена в тази каюта?
Матю стисна устни. За какво, наистина? Да я държи далеч от погледа си може би му беше по-лесно, отколкото да я търпи, защото тя беше очевидно недостъпна за него. Далече от очите, далече от сърцето, казваше старата поговорка. Единствената причина, поради която не предявяваше съпружеските си права, беше защото все още не можеше да реши дали желанието му да я притежава е резултат на гнева му и на нуждата да я накаже, или искаше да я люби, защото… Боже господи! Мислено се отърси, осъзнавайки опасната почва, на която стъпваше.
— Много добре, Лили — каза той. — Можеш да излизаш на палубата, когато пожелаеш, стига да не разсейваш хората ми.
Матю усети, че се удавя в усмивката, която Лили отправи към него, и от скъпоценния му самоконтрол се отчупи още една частичка. Ако не внимаваше, тя щеше да го накара да изрече думи, в които не вярва, само и само да може да прави с нея онези вълшебни неща, за които мечтаеше по цели нощи. Господ да го пази от жени, които виждат в секса нещо повече от просто удовлетворение, очакват, че браковете се сключват в небесата, и вярват, че любовта означава вечно щастие. Само такава млада, наивна жена като Лили би могла да иска всичко това. Той внезапно се обърна и излезе от каютата.
В следващите дни Лили се питаше дали явното пренебрежение на Матю е един вид наказание. Ако беше така, наистина успяваше. Когато тя излезеше на палубата за малко чист въздух, той почти никога не говореше с нея, но кожата й тръпнеше, когато тъмните му, мрачни очи проследяваха всяко нейно движение. Погледът му беше тежък, изражението — неумолимо. Но Лили усещаше дълбоката вътрешна борба, кипяща в мощното му тяло. Дълбоко прозрение я караше да се пита дали и той я желае така силно, както тя него. Да желае Матю, да копнее за него така, както копнееше — това още не можеше да я убеди да го приеме според неговите условия.
Колко време щеше да мине, преди той да се умори от нея и да намери нова, която да заеме мястото й? Ако не Клариса, тогава някоя друга жена щеше да задоволява ненаситния му апетит. Той беше взел богатството й, трябваше ли освен това да притежава тялото и душата й? Любовта беше толкова крехко чувство, но Лили знаеше, че това, което изпитва към Матю, с малко подхранване би могло да се превърне в любов. Страстта между тях беше нещо великолепно, но тя искаше повече. Той беше научил тялото й да копнее за любовта, защо трябваше да бъде толкова лош, когато станеше дума за сърцето й? Имаше моменти, когато Лили усещаше как у Матю трепва нещо дълбоко, но то изчезваше толкова бързо, че би могло и да бъде плод на въображението й.