— Длъжница си ми — прошепна той срещу устните й.
После внезапно я пусна. Тя загледа в смаяно мълчание как той се обръща и тръгва обратно. Едва когато изчезна нагоре по стълбата, Лили успя да намери сили да влезе в каютата и да заключи вратата зад себе си.
Лили притисна ръце към ушите си, за да заглуши ужасиите звуци на топовни гърмежи и викове на агония, които долитаха до нея. Матю беше прав, нищо не я беше подготвило за грохота на битката и писъците на ранените след оръдейните експлозии. Като си помисли, че някой от тези гласове може да е на Матю, тя едва не припадна. Защо настоя тя да седи долу, когато можеше да бъде от полза? И защо тя се съгласи с това безумно нареждане, когато можеше да помогне, да се погрижи за ранените? Изведнъж към гърмежа на оръдията се прибави и дрънчене на метал и вниманието на Лили се изостри. Нов елемент ли имаше в битката?
Едва беше помислила това и отговорът дойде в пристъп на паника. Звънът на метала означаваше, че „Морският ястреб“ е взет на абордаж и на палубата се вихри ръкопашен бой. Предупреждението на Матю се изпари, когато Лили отключи вратата на каютата и надникна предпазливо в празния коридор. Гъсти кълба дим се стелеха по коридора, поради което тя сметна, че корабът се е подпалил. Пушекът я задави, тя се разкашля, но успя да стигне до стълбата, където усети повей на свеж въздух. Колкото би могъл да бъде, като се вземе предвид острият мирис на битката. Тя се изкачи полека по стъпалата и предпазливо надникна към палубата, стигайки най-горе. Корабът се люлееше силно и Лили помисли, че потъва. Но после разбра, че по време на боя се е надигнал вятър и е завалял дъжд, който сега обливаше двата кораба и екипажите им.
Матю разбра, че боят ще бъде на живот и смърт, когато видя големината и оръдейната мощ на английския кораб. Беше „Горди“ — кораб, чиято репутация предшестваше появата му. Матю напълно правилно предположи, че на борда се намират войници, тръгнали да се бият в Съединените щати, така че разполага с двойно повече хора, отколкото имаше той на своя „Морският ястреб“.
След като беше печелил битките с няколко английски търговски кораба и фрегати, сега имаше злощастния късмет да налети точно на военен кораб, който като нищо можеше да го победи. И докато „Горди“ бързо скъсяваше разстоянието помежду им, той осъзнаваше все по-ясно, че не може да избяга, дори да беше поискал. А искаше — заради Лили. Но корабът бе твърде бърз и нямаше къде да се скрие тук, насред океана, въпреки че Бахамските острови се виждаха на хоризонта.
За чест на Матю „Морският ястреб“ даде първия изстрел, на който „Горди“ отговори мигновено. И битката започна. Но колкото и бързо да маневрираше, Матю не успя да избегне непреклонния си преследвач. „Горди“ даде няколко точни изстрела по значително по-малкия „Морският ястреб“, причинявайки забележими щети, включително няколко малки пожара. Но на Матю и през ум не му минаваше да се предаде. Дори когато абордажните куки свързаха здраво двата кораба и мъже в яркочервени униформи започнаха да се изсипват на палубата на „Морския ястреб“ размахвайки саби и огнестрелни оръжия.
Двама войници го накараха да отстъпи назад и да се прислони до счупената мачта, докато отбиваше умело ударите им, но боят беше неравен. Той се уморяваше бързо от раната в рамото, която кървеше обилно, карайки дясната му ръка да изтръпва. Освен дълбоката рана в рамото той цял беше покрит с кръв от многобройните по-малки наранявания и разбра, че ако приливът не се обърне в негова полза, скоро ще загуби битката. Единствената успокояваща мисъл беше, че от това, което знаеше за капитана на „Горди“, вероятно Лили щеше да бъде предадена на баща си жива и здрава. Вероятно това би било най-доброто, което можеше да й се случи.
Изведнъж Матю осъзна, че вятърът вие край тях, карайки двата кораба да се блъскат един о друг. Чу удара и разбра каква опасност ги застрашава, ако бурята се засили. Тази област от Северния Атлантик се славеше със свирепите си урагани, които идваха изневиделица и нанасяха съкрушителни удари.
Корабът изведнъж се наклони силно и Матю падна на колене, излагайки се на възможна атака. Двамата му противници разбраха това едновременно и веднага го нападнаха. Той посегна за сабята си, но беше твърде късно. Затвори очи за миг в безмълвна молитва, но усети, че умът му е пълен с мисли за Лили. Съжали, че не беше могъл да довърши започнатото предната нощ, но се радваше, че й е дал миг на блаженство, макар да я беше оставил незадоволена. В следния миг отвори очи, за да посрещне смъртта така, както подобава на мъж, и шокиран видя как някой напада изотзад двамата английски войници и ги поваля. Те се хлъзнаха по мократа палуба в объркана купчина от ръце и крака.