— Матю!
Никакъв отговор.
— Матю, чуваш ли ме?
Мълчание.
Лили трескаво задърпа вървите, които я придържаха към мачтата, и изруга, когато схванатите й пръсти ги отвързаха след невъзможно дълго забавяне. Отчаяна, че не може да развърже най-дебелите възли, тя изведнъж си спомни за ножа на Матю. Посегна зад себе си, напипа ножа, който още стърчеше, втъкнат в колана му, и го измъкна. Разряза стягащите я възли и се обърна, за да среже вървите на Матю. Когато го освободи, го търкулна по гръб. Предпазливо докосна челото му. Беше горещо, ужасно горещо. А кожата, изложена на слънцето, беше добила ужасен, тъмен червен цвят.
После тя забеляза сълзящата рана на рамото му и задавен вик се изтръгна от гърлото й. Кървенето почти беше спряло, солената вода я беше промила, но рамото му още изглеждаше подуто, а ръбовете на раната бяха раздърпани и назъбени. Лили разбра, че трябва да я зашие, но тъй като нямаше нито игла, нито конец, не можеше да я затвори. Осъзна и че трябва да спаси Матю от прибоя, защото водата се покачваше и можеше да го отнесе обратно в морето.
Тя го хвана под мишниците и го повлече нагоре по пясъчния плаж към дърветата, обграждащи искрящата дъга от пясък и вода. След като го настани удобно, реши да издърпа и остатъка от мачтата, защото голямото парче дърво и останките от платна можеха да им влязат в работа. Когато свърши и това, Матю показа признаци на свестяване.
— Вода — изстена той, облизвайки сухите си устни, докато се опитваше да стане.
Лили го натисна полека надолу.
— Лежи мирно, Матю, изгубил си много кръв и имаш треска.
Той присви очи срещу яркото слънце.
— Лили? Къде сме?
— Не… не знам. На някакъв остров. И аз съм жадна, но не знам дали тук има вода.
— Ще поогледам — изрече едва чуто Матю, готов отново да се надигне. Успя да се задържи облегнат на лакти, но след няколко секунди отново се отпусна долу. — Дай ми няколко минути да си почина.
Лили много добре знаеше, че ще му трябват малко повече от няколко минути почивка.
— Стой си на мястото, аз ще отида. — Изправи се несигурно, направи две крачки и спря. — В какво ще донеса вода, ако намеря?
Матю набърчи чело, опитвайки се да разреши дилемата, но му беше извънредно трудно да се съсредоточи.
— В кокосова черупка. Вземи онези половинки, които намериш изхвърлени на брега. Напълни ги с вода.
Благодарна, че проблемът й се е разрешил толкова лесно, Лили бързо се отдалечи. И тя беше жадна не по-малко от Матю.
— Да не се изгубиш! — подвикна той, докато тя изчезваше сред гъстите дървета и храсталаци, обрамчващи брега. Не й каза, че на много от тези острови няма източници на прясна вода. Ако бяха попаднали на подобно място, вероятността да оцелеят беше твърде малка.
Спъвайки се в тежките си, измокрени поли, Лили се запровира из джунглата, но я беше страх да се отдалечава много, за да не се изгуби. Ужасната жажда обаче я караше да навлиза все по-навътре в пищния храсталак. Изведнъж осъзна, че върви по утъпкана пътека. Тя се виеше през джунглата, сякаш водейки в определена посока. Когато пътеката стана по-широка, Лили осъзна, че и други хора са идвали тук. Обитаем ли беше островът, запита се тя, пронизвана от тръпки на ужас. До момента не беше видяла никакви хора. Ами ако тукашните жители са недружелюбни? Тази ужасна мисъл я изпълни с невъобразим страх.
Внезапно стигна до искрящо езерце. Беше чисто и синьо, в екзотична околност, обградено от пъстри диви цветя. Големи розови птици с дълги крака стояха на един крак и се взираха в нея. Гледката я накара да затаи дъх и тя остана безмълвна за няколко минути. После си спомни, че е жадна, и бързо коленичи, за да се напие. Водата беше студена и освежаваща, по-хубава и от най-доброто вино. След като пи достатъчно, тя потопи глава във водата, за да отмие солта от косата си. Възнамеряваше, след като се погрижи за Матю, да дойде да се изкъпе и да изпере дрехите си. И тези на Матю, разбира се.
Матю се размърда неспокойно, когато Лили не се върна след — както му се струваше — разумен интервал от време. Толкова лесно беше човек да се изгуби в тропическата джунгла, а той знаеше, че Лили няма опит с подобни ситуации. Не трябваше да я пуска сама, но толкова много се нуждаеха от вода, че беше пренебрегнал съветите на здравия разум. Когато му се стори, че вече е минало прекалено много време, откакто Лили тръгна сама, той се изправи неуверено на крака, опря се за кратко в стъблото на една палма, за да се закрепи, и направи няколко неуверени стъпки в посоката, където беше изчезнала Лили. За щастие, не измина голямо разстояние, когато тя изведнъж се появи сред гъстия листак.