— На брега ли? — запита Лили.
— Не, но няма да е много далече от водата. Може би сред дърветата покрай брега, където никой няма да ни види, освен ако не решим да се покажем.
Лили остана няколко минути да мисли върху думите му, преди да осъзнае за какво намеква той.
— Мислиш, че някой неприятел може да слезе на този бряг, така ли?
— Възможно е — допусна той. — Бих предпочел да ни спасят моите хора или американски кораб, вместо английски или… пирати. Ще направя сигнален флаг от платното и когато се уверя, че посетителите са дружелюбно настроение, ще го развея.
— Ако, разбира се, някой дойде на острова — изрече сухо Лили.
— Ще дойде. Просто не знаем кога.
— Трудно е да се повярва, че у дома е зима — каза замечтано Лили. — Толкова е топло и приятно тук. Иска ми се…
Изчервявайки се, тя преглътна думите.
— Какво ти се иска, скъпа?
— Нищо.
— Кажи го.
— Просто тук си много различен, Матю. Страхувам се, че когато се върнем в цивилизацията, всичко ще се промени. Изглеждаш по-млад, по-безгрижен. Никога не бих повярвала, че можеш да бъдеш такъв.
— Страхуваш се, че ще се променя, когато се върнем?
— Аз… да. Не е лесно да забравя мрачния и капризен мъж, за когото се омъжих. Нито високомерното ти и непоносимо поведение. Вече не знам колко пъти си ми казвал, че нямаш намерение да ми бъдеш верен. Страхувам се да повярвам, че си се променил за една нощ. Просто… твърде хубаво е, за да е вярно.
— Признавам, че бях арогантно копеле — изрече Матю замислено и мрачно. — Но нямах причина да вярвам, че любовта съществува.
— А сега имаш ли? — запита скептично Лили. — Какво те накара да си промениш мнението?
— Ти ме накара — призна той със замайваща усмивка. — Но господ знае, че не стигнах лесно до това заключение. Борих се с чувствата си, непрекъснато.
— Искам да ти вярвам, Матю, наистина искам, но…
Гласът й секна.
Не можеше да го познае; в последните няколко седмици той беше мъжът, за когото тя си беше мечтала още от малка. Нима това, че бяха изхвърлени на този пуст остров, го беше променило, запита се тя. Това щеше ли да трае дълго? Някъде дълбоко в ума й логиката даваше отговор, който не й харесваше. Когато истинският свят нахлуеше в техния рай, Матю щеше да стане пак предишния. Любовта идва лесно, когато двама души останат сами на пуст остров. Но когато се върнеха в цивилизацията, тя се страхуваше, че светските развлечения ще й откраднат любовта му. Една от съблазните, от които най-много се боеше, беше Клариса Хартли. Простата истина беше, че една жена не е достатъчна за Матю Хоук.
— За какво мислиш, любов моя?
— Мисля — започна тя бавно, — че всичко, което казваш и което правиш сега, няма да промени онова, което ще кажеш или ще направиш, когато напуснем острова.
— Не вярваш ли, че те обичам?
— Вярвам, че ме обичаш… сега.
— Завинаги.
Лили затвори очи, отчаяно искайки да му повярва, но се страхуваше от ужасното отхвърляне. Когато ги отвори, Матю й подаваше ризата.
— Да се върнем на брега и да поработим.
Мястото, което той избра за построяване на заслона, беше на няколко ярда от брега, добре скрито зад високи храсти и палми.
Той разпъна платното между две здрави дървета и направи стени от бананови листа. Остави едната страна отворена, за вход. Беше достатъчно просторно, за да могат да легнат и да се изпънат, а и да ги подслони от евентуален дъжд, но твърде ниско, за да стоят изправени.
Когато свършиха, започна най-щастливото и най-идиличното време от живота на Лили. Двамата с Матю се забавляваха в прибоя, къпеха се в езерото, изследваха района между езерото и брега, търсейки храна, и прекарваха безброй часове в любене — под луната, посред бял ден, на пясъка, край езерото, във водата, винаги щом пожелаеха. Бяха като деца в райската градина, нищо не смущаваше радостта им и не отнемаше от насладата, която намираха един в друг.
Но натрапчивият страх на Лили, че балонът от щастие ще се пръсне, когато бъдат спасени, не й даваше мира. Нападаше я в най-неочаквани моменти, дори докато се любеха и тялото й пееше в необуздан екстаз.
Минаваха дни, после седмици и накрая Лили изгуби дирите на времето. Ако Матю не беше дълбал резки в едно дърво, за да отбележи дните, нямаше да знаят колко време вече са тук. До момента не бяха използвали сигналния флаг, който Матю направи, защото не бяха видели никакви кораби. Сякаш светът ги заобикаляше и малкият им остров беше центърът на тяхната вселена.
Повечето време ходеха голи, както господ ги е създал, пазейки дрехите за деня, когато дойдат да ги спасят. Лили вече не се стесняваше да ходи гола пред Матю, а той често я закачаше за бързината, с която беше захвърлила задръжките си. Правеха различни неща, необходими за всекидневното им оцеляване, но когато в очите на Матю изникнеше онзи многозначителен поглед, Лили веднага разбираше, че той я иска. По взаимно съгласие двамата се отпускаха на земята и се отдаваха на страстта си.