Струваше й се, че вижда през нея, и това я плашеше. Но беше попречил на екипажа да я изнасили и тя му беше задължена поне за това.
— Претърсете острова — заповяда Френчи с глас, който не търпеше възражения. Дули и някои от другите изръмжаха, но тръгнаха да изпълнят заповедта му. — И не се бавете. Пратих ви да вземете вода и пресни плодове, а не да прекарвате следобеда в развлечения.
— Ами момичето? — осмели се да запита Дули.
— Какво момичето? — отвърна хладно Френчи.
— Ще си я поделим ли? Не сме виждали жена от Барбадос, много добре ще ни дойде.
— Нима не сме делили всичко досега? Ще дойде и вашият ред — когато се уморя от нея. Ако се уморя — добави той, когато Дули и другите бяха вече далече и не можеха да го чуят. После се обърна към Лили с усмивка, от която заприлича на котка, току-що открила цяла купа със сметана. — Сега, скъпа ще тръгваме ли?
— Къ… къде отиваме?
— На кораба ми, естествено. Ще бъдеш приятно допълнение към леглото ми. А след това хората ми ще те имат, докато им омръзнеш. И преди да си се изхабила напълно, ще те продам на някой бордей в Алжир.
— Господи, ти си отвратителен. Не знаех, че съществуват мъже като тебе.
Тя беше сметнала, че пиратският капитан е нейното спасение, но сега разбра, че беше попаднала от трън на глог. Френчи отметна глава и се разсмя гръмогласно.
— Толкова си освежителна, скъпа. Сигурен съм, че ще мине много време, преди да те дам на екипажа си.
После той сграбчи ръката й и я помъкна след себе си през джунглата към брега, където неколцина души от екипажа му търкаляха бъчви към сладководното езеро. Те изглеждаха доста шокирани, когато видяха капитана си да излиза от гората, мъкнейки някаква жена, и го зяпнаха смаяно.
— Хайде, на работа, приятели — извика той, без да спира. — Както виждате, намерих си компания за самотните часове.
Изсмя се и махна с ръка към хората си, които нададоха див крясък, а после отново се заеха с работата си.
— Седни, скъпа — подкани я Френчи, посочвайки пясъка до една от лодките. — Ще минат много часове, преди хората да се върнат с водата и плодовете и преди да претърсят внимателно острова. Докато чакаме, можеш да ми кажеш нещичко за себе си.
Тонът му звучеше приятелски, но под любезната фасада Лили усещаше скрита заплаха, която я предизвикваше да не му се подчини.
— Няма много за разказване — изрече тя, подбирайки внимателно думите си. Не искаше да издава, че не е сама на острова. — Бях на един английски кораб, който се връщаше в Англия, когато бурята ни застигна. Корабът потъна и аз се хванах за едно парче от мачтата, и приливът ме донесе тук.
Френчи я изгледа скептично.
— Колко време беше във водата?
— Не знам. Два или три дни. Губи ми се, защото припадах и се свестявах на няколко пъти.
— Какво стана с другите оцелели?
— Доколкото знам, няма такива — настоя Лили.
— От колко време си тук?
— Дълго. Месеци.
— И трябва да повярвам, че си оцеляла сама толкова дълго време? Какво ядеше?
— Има много вода, както знаеш. И плодове, и морски животни, изхвърлени с прилива.
— Сега по-важните въпроси — каза Френчи. — Коя си ти?
— Казвам се Лили Монтегю — изрече тя, не искайки да издаде името на Матю. Познаваха го твърде добре в кръговете, към които може би се числеше Френчи с хората си. — Няма какво друго да ти кажа.
— Виждам, че си хубава жена, скъпа — каза Френчи, вдигайки брадичката й с дебелия си показалец. — Девствена ли си?
Лили се изчерви и поклати отрицателно глава.
— Жалко — изрече със съжаление пиратът. — Но има какво да се каже за опитните жени. Скоро сам ще разбера колко струваш.
Тя замръзна, когато той леко докосна устните й със своите. Френчи се изсмя, но не настоя, защото знаеше, че скоро ще я има. Беше търпелив и можеше да изчака да свърши със задълженията.
— Ако ме върнеш в цивилизацията жива и невредима, ще се погрижа да получиш голяма награда — каза Лили с надежда.
Дори баща й да не пожелаеше да плати откупа, може би Сара и Джеф щяха да я спасят.
— Богата ли си? Имаш ли богат съпруг? — запита Френчи с изострено внимание.
— Нямам съпруг — каза Лили, мълчаливо молейки Матю да й прости, че лъже относно нещо толкова важно за нея. — Не съм богата, но… имам приятели, които ще пожелаят да платят откупа. Ако се върна при тях невредима — подчерта тя.
— Откупът не ме интересува — заяви Френчи, усмихвайки се алчно. — Ти ме интересуваш, скъпа. Реших, че те искам, а Френчи Байо е мъж с много апетити. Ти, малка гълъбице, ще задоволиш един от тях. Сега си почини — посъветва я той, като се изправи. — Може да прекараме нощта на острова и искам да си починеш добре, когато бъда готов за тебе. А за да не се опиташ да избягаш, ще ти вържа ръцете и краката.