Както излезе, екипажът на „Черната птица“, кораба на Френчи, наистина прекара нощта на острова. Направиха огромен огън, сготвиха вкусно задушено от костенурка и миди и изпиха огромни количества ром, донесен от кораба. Оставена на известно разстояние от огъня с вързани ръце и крака, Лили трепереше и се молеше дано да я забравят.
15
Матю беше прекарал нощта сгушен под едно бананово дърво; усещаше как му липсва — топлината на Лили. Пожела си да не бяха толкова далече един от друг. Изненада се, като установи, че островът е голям. Ако се съдеше по времето, което му трябваше, за да стигне до противоположния бряг, беше широк повече от осем мили. Но сега явно бе стигнал до другата му страна, защото усещаше дъха на морето и чуваше крясъците на чайките и разбиващия се прибой. И други далечни звуци проникваха през джунглата до него, но Матю бе още твърде далече, за да ги разпознае. Заприличаха му на човешки говор, но знаеше, че крясъците на птиците често наподобяват човешки глас.
Това, което най-много го изненада на острова, беше фактът че е толкова хълмист. Плоският полумесец на плажа преминаваше в гора, покриваща ниските хълмчета, които сигурно стигаха чак до другия бряг. Много трудно беше да се върви в джунглата и най-вече през гъстия храсталак. Надяваше се Лили да не се тревожи много, ако той не се върне в определеното от самия него време, но ако всичко вървеше добре, щеше да закъснее само с няколко часа.
Провирайки се през дърветата, Матю зърна морето и вече нямаше търпение да се гмурне с главата надолу в прибоя. Беше му горещо, чувстваше се уморен и мръсен от пътешествието през трудния терен. Става богу, че ботушите му бяха още в добра форма, помисли той, макар че дрехите висяха като парцали от отслабналото му тяло.
Звуците, които беше чул преди малко, сега ставаха все поясни и той спря, долавяйки познатите интонации на човешка реч. Или ушите го лъжеха, или на плажа под дърветата имаше хора. Той инстинктивно ускори ход, но изведнъж размисли, осъзнавайки, че не е задължително хората, отбили се на острова, да са дружелюбно настроени. Можеше да са англичани… или пирати. Както и да е, трябваше да бъде предпазлив.
Матю вече беше много близо до брега и различи през дърветата блясъка на синята вода, който едва не го ослепи. Спря там, където полумесецът от бял пясък се срещаше с гората, и се взря невярващо в кораба, закотвен в дълбоката вода на няколкостотин ярда от брега. Личеше, че по пясъка са газили доста хора, но сега нямаше жива душа. Тъкмо вдигаха една лодка на борда на кораба и Матю виждаше хора да се суетят насам-натам, готови да вдигнат платната и да отплават. Сърцето му биеше така яростно, че проглушаваше ушите му. Корабът му бе толкова познат, както и собственото му име.
„Морският ястреб“.
Проклятие, помисли трескаво Матю. Корабът му щеше да замине, без екипажът да е разбрал, че той и Лили са тук, на острова. Матю нагази във водата, сви ръце около устата си и завика силно към кораба. Явно шумът на борда заглушаваше гласа му. Смъквайки ризата си, той я размаха и започна да подскача. Ако корабът тръгнеше сега, никога нямаше да се върне.
На борда на „Морския ястреб“ Дик Марлоу тънеше в мрачно мълчание, докато приготвяха платната за вдигане. Колко още от седемстотинте острова и островчета трябваше да посети, преди да бъде готов да признае, че Матю и Лили са мъртви? Всички — отговаряше съвестта му. Той знаеше, че Матю е изобретателен, и беше уверен, че двамата с Лили са стигнали живи до суша. Но след като посети безброй много голи острови и островчета, на които явно не можеше да има живот, той започна да се отчайва. Сега трябваше да прибави още един остров към безкрайния списък с места, където нямаше признаци на живот.
С намръщено лице Дик се изкачи по стълбата към мостика и хвана руля. Вятърът още не беше изпълнил платната, но той чакаше търпеливо, подготвяйки се да изведе „Морския ястреб“ от поредния остров в безкрайното търсене на капитан Хоук и жена му. Очите му отчаяно се отправиха за пореден път към плажа, търсейки нещо, което знаеше, че няма да намери там. Изведнъж една фигура изскочи от гората, затича се към брега и започна да маха с ръце.
— Свали платната! — извика Дик.
Смаяни, но послушни на заповедта, моряците веднага се спуснаха да я изпълнят.
— Какво има, господин Марлоу? — запита вторият помощник, наблюдавайки как екипажът изпълнява заповедта на Дик.
— Погледни — посочи Дик към брега. — Какво виждаш?