Докато се придвижваха през центъра на стария град, Лили беше очарована от дантелените решетки на балконите и прозорците, направени от ковано желязо. Зърваше изкушаващи гледки на градини, напомнящи същински бижута, оградени с високи стени, и ахкаше възторжено. Все едно беше попаднала отново в Париж. Матю се усмихваше снизходително на неприкритото й възхищение от живописния град и отново се питаше защо толкова дълго се беше противил на любовта.
Лили като гъба попиваше невероятния вкус на Ню Орлиънс. Отначало градът и се стори шокиращ конгломерат от живописни хора и оживени улици, особено след изолацията на техния остров. Внимаваше да не пропусне нищо, едва ли не увиснала на прозореца на каретата, но се стресна, когато зърна афиш, окачен на един кол, който съобщаваше за представление в оперния театър с участието на Клариса Хартли. Навярно театралната трупа на Клариса беше пристигнала в града, за да изнася представления, и Лили смутено се запита какво би означавало това за брака й.
Внезапно се дръпна от прозореца, питайки се дали Матю е видял афиша. Знаеше, че го е видял, когато го беше уловила да се взира в нея, сякаш чакайки тя да подхване темата. Но Лили реши да я пренебрегне. Беше толкова щастлива с Матю през изминалите няколко месеца, че не искаше да събужда старите спомени за Клариса Хартли. Освен това, тя знаеше, че Матю я обича и никога не би я наранил, връщайки се към Клариса, нали?
Матю беше видял афиша, но не знаеше дали Лили го е видяла. Отчаяно искаше да я увери, че сега Клариса вече не означава нищо за него, но мълчанието на жена му го поставяше в неудобно положение. Не искаше да отваря стари рани, не искаше и да привлича вниманието на Лили към факта, че Клариса с в града, ако тя не беше видяла афиша. В края на краищата, не каза нито дума.
Каретата зави зад един ъгъл и навлезе в улица „Дюмейн“; Лили забрави за Клариса, когато екипажът спря пред номер тридесет и едно. Матю скочи долу, за да й помогне да слезе, докато кочияшът стоварваше сандъците й. Едва му бяха платили и той беше потеглил, оставяйки ги да стоят сред струпаните сандъци, когато Сара изплува от вратата право в прегръдките на Матю.
— О, не мога да повярвам — изписка тя възторжено, като се смееше и плачеше едновременно. — Да дойдете в Ню Орлиънс в такова време… — Поклати глава невярващо. — Не знаете ли, че сме под обсада? Или поне властите искат да мислим така. О, извинявайте, влезте, влезте. Нямам търпение да разбера как сте се измъкнали от Бостън. Понеже Матю е тук, сигурно сте дошли с „Морския ястреб“.
Сара беше толкова развълнувана, че не можеше да престане да бъбри. Когато прегърна Лили, в очите й имаше сълзи.
— Не си се променила, Сара — засмя се Матю, прегръщайки я през раменете, докато вървяха към къщата. — Как е зет ми?
— Зает — отвърна със смях Сара. — Това беше златна възможност за нас, Матю. За разлика от Бостън, сега Джеф има повече клиенти, отколкото може да обслужва. Надявам се да не си бил много разочарован, че пропусна сватбата ни.
— Ще го преживея — каза Матю. — Стига да си щастлива.
— Невероятно много — увери го Сара с пламнали бузи.
Тя ги въведе в малка, по елегантна гостна и веднага поръча да донесат чай. Изключително красива квартеронка с бледокремав цвят на кожата веднага отиде да изпълни поръчката й.
— Флита е свободна цветнокожа — осведоми ги Сара, докато чакаха да дойде чаят. — Ние с Джеф нямаме роби. Но разбира се, ще разберете това по-късно. Точно сега умирам да узная какво ви води в Ню Орлиънс и как така с Лили сте заедно, когато очаквах Матю да е в морето, вбесявайки англичаните.
Лили и Матю размениха многозначителни погледи. Наистина ли искаха Сара да разбере, че Лили го е напуснала и той я е намерил на борда на британски боен кораб, който беше превзел на абордаж?
— Това е много дълга история, Сара. Достатъчно е да кажа, че ние с Лили заминахме преди няколко месеца от Бостън и прекарахме известно време като корабокрушенци на един пуст остров на Бахамите.
— Колко романтично — възкликна Сара, поглеждайки многозначително Лили, с което искаше да каже: „Нали ти казвах?“
— Оставям Лили на твоите грижи и се връщам на война — продължи Матю. — Отсъствах твърде дълго и страната ни отчаяно се нуждае от мене. Може би ще предложа помощта си на генерал Джаксън. Той може да ми каже къде има най-голяма нужда от мене.