— Хайде, любов моя, хайде — подканваше я Матю с пресипнал глас. — Искам да свършиш. Искам да вкуся този момент за всичките дълги самотни нощи, които ме очакват.
Думите му, толкова прекрасно еротични, така великолепно възбуждащи, я тласнаха отвъд ръба и тя започна да пропада в бездната, само за да издигне още веднъж до върха, когато той я последва в полета на екстаза.
След това Матю заспа заситен, докато Лили лежеше будна, не можейки да понесе мисълта за предстоящата раздяла. Ами ако не се върне? Обичаше го твърде много, за да му позволи отново да излезе от живота й. Ако нещо се случеше с Матю, тя би искала да е до него. Но знаеше, че той никога няма да се съгласи да я вземе със себе си. Не бе задължително обаче решенията да се вземат само от мъжете, заключи Лили с обичайното си безразсъдство. Тя винаги се хвърляше с главата напред в потенциално опасни ситуации и някак успяваше да оцелее.
През дългата нощ, докато притискаше Матю към сърцето си, тя кроеше тайни планове, които можеха да доведат и до смъртта й. Но нямаше нищо по-важно от това, да бъде с Матю, когато той имаше най-голяма необходимост от нея. Хитра усмивка се плъзна по устните й, когато накрая се унесе в дълбок сън. А когато отвори очи, Матю вече беше станал и се беше облякъл.
— Сутрин ли е вече? — запита тя, докато се протягаше и се надигаше, за да седне в леглото.
— Още е рано, спи, любов моя.
— Нямаше ли да ме събудиш, за да се сбогуваме?
— Сбогувахме се снощи по начин, който ще запомня.
— Със сутрешния отлив ли ще отплаваш?
— Не, тръгваме по залез, с вечерния отлив, но има още много неща да се правят, преди да бъдем готови за тръгване, така че няма да се върна. Винаги съм мразил дългите сбогувания, затова ме целуни, любов моя, и ми пожелай късмет.
— Вземи ме със себе си!
— Да не си луда? — изсмя се Матю, навеждайки се, за да я прегърне. — Твърде скъпа си ми, за да подложа на риск живота ти.
— Някои капитани вземат жените си — настоя Лили.
— Любовниците си. Само любовниците — изтъкна Матю с дяволита усмивка. — По-весело, любов моя. Ще се върна, преди да си разбрала.
— Обещай ми, Матю, обещай ми, че ще се върнеш — замоли го Лили с почти трескава настойчивост.
— Вече ти се обещах за вечни времена, това не е ли достатъчно?
— За вечни времена — въздъхна Лили. — Достатъчно е, Матю. Но само ако съм наблизо, за да се погрижа нищо да не ти се случи, помисли тя.
Здрачът обгръщаше кея в удължаващи се пурпурни сенки, докато хората бързаха да се приберат по домовете си за вечеря. В края на ноември се стъмняваше рано и вечерният хлад се вмъкваше в костите на Лили, клекнала зад куп бъчви, точно срещу пристана, където беше закотвен „Морският ястреб“. Оживлението около кораба беше достигнало апогея си и Матю издаваше заповеди за предстоящото отплаване. Мъже с най-разнообразна външност сновяха напред-назад по дъската между кораба и пристана, товарейки последните припаси и амуниции, необходими за дългия престой в морето.
Наблюдавайки Матю, застанал на мостика, Лили нахлупи шапката си и тревожно зачака удобния момент. Той дойде, когато новият първи помощник на Матю, Пол Дикъне, поиска съвета му за нещо, ставащо на другия борд, и за момент отвлече вниманието му от хората, които товареха припасите. В мига, когато Матю изчезна от мостика, Лили се задейства. Облякла дебело подплатен жакет над старите дрехи на Матю, скрила яркочервената си коса под вълнена шапка, тя не се различаваше от младите момчета, чиито слабички фигури и гладки лица издаваха, че са все още неопитни, нови моряци.
Снишавайки се зад един от тях, Лили нарами някакъв чувал, който не изглеждаше много тежък, и тръгна по дългия път нагоре но дъската, молейки се горещо да не бъде спряна от пазача. Не очакваше да стои така предрешена дълго време, само докато излязат достатъчно навътре в морето, за да не може Матю да я върне в Ню Орлиънс Не се съмняваше нито за миг, че той ще се разсърди — достатъчно, за да й извие врата. Но тя някак си щеше да го убеди, че мястото й на борда на „Морския ястреб“, с него, а не у дома — да чака и да се чуди дали той е жив или мъртъв.
Приведена под тежестта на чувала, Лили си пое облекчено дъх, когато никой не нададе тревога. Дотук добре, помисли тя развеселено. Като се вземат предвид обстоятелствата, не беше трудно да осъществи плана си. Съчиняването на обяснително писмо до Сара беше доста мъчителна задача. Тя се надяваше Сара да разбере защо трябва да замине и като знаеше как обича Джеф, Лили беше уверена, че Сара ще разбере, че тя е трябвало да постъпи точно така.
— Бавиш се, момче, давай по-бързо.
Лили не бе разбрала, че е забавила крачка, когато морякът зад нея я побутна. Беше стигнала трюма и се канеше да слезе надолу с чувала си. Смяташе да се скрие долу и да стои там, докато корабът потегли. Когато настани чувала при другите, нарочно се забави, надявайки се останалите да си тръгнат, без да й обръщат внимание. Тя и морякът зад нея бяха внесли последните чували и тя много разчиташе, че ще може да се скрие в трюма. Явно нямаше да стане така.