Така започна вечерта.
След като яденето беше изядено и съдовете бяха изстъргани, Лили почувства такава умора, че едва успя да се довлече до едно усамотено ъгълче на палубата и да си легне там. Малко кораби имаха помещения за моряците и те трябваше да спят където намерят на палубата. И понеже никой не знаеше, че Лили е жена, и тя трябваше да постъпва като мъжете. Нямаше представа колко време ще издържи на непосилната работа, която й беше възложена, но благодари на бога, че не й бяха заповядаш да се катери по вантите, както беше видяла да правят останалите.
Минаха няколко дни, през които крехките мускули на Лили заякнаха и тялото й стана жилаво и гъвкаво от работата, която й се налагаше да изпълнява. Беше постигнала нелеко примирие с Дедето и той дори като че ли беше започнал да я харесва. Зад намусената му физиономия, както подозираше Лили, се криеше мека душа, която той позволяваше само на малцина да зърнат, и докато тя изпълняваше задълженията си, без да се оплаква, той я удостояваше с любезно пренебрежение. Да работи в кухнята, реши тя, беше далеч по-добре, отколкото да позволява на Матю да се възползва от нея. А точно това би направил той, ако разбереше, че е на борда на кораба му.
Почти не го виждаше, откакто напуснаха Ню Орлиънс, и сега бе убедена, че може да продължава играта си колкото пожелае. Повечето моряци я приемаха като един от тях и се отнасяха добре с нея, защото беше най-малкият и най-дребният „моряк“ на борда. И тъй като Дедето изглеждаше доволен от работата й, я зачислиха за постоянно в кухнята. Всичко като че ли вървеше добре до деня, когато тя излезе от камбуза, за да подиша малко чист въздух, и й заповядаха да се качи по мачтата до марсовата площадка.
Плешивия, който всъщност се казваше Болдуин, беше трети помощник и реши, че „Люк“ трябва да научи за корабите повече от това, какво ядат моряците.
— Хайде, момче — насърчаваше я той. — Ако искаш да станеш моряк, трябва да научиш още нещо освен готвенето.
Лили пребледня. Височините я плашеха, особено ако трябваше да се качи на нещо толкова високо като мачтата.
— Можеш. Ще те повдигна.
Плешивия я хвана през кръста, вдигна я до първото стъпало на въжената стълба и я побутна нагоре.
Неизразим гняв се надигна у нея, когато погледна към палубата и го видя, застанал на няколко стъпки под нея, с неумолимо лице. Нямаше начин да й позволи да се спусне долу. Поемайки си дъх, за да се успокои, Лили започна да се изкачва, люлеейки се под ветреца, като стискаше здраво дървените пречки на стълбата.
— Не спирай, момче! — извика Плешивия отдолу. — Добре се справяш.
Лили погледна надолу и замръзна. Водата сякаш беше на една миля под нея, а тя дори не беше стигнала до средата на мачтата. Не можеше да продължи, просто не можеше! Наведе глава, за да каже на Плешивия, че не може да го направи, че слиза, когато видя Матю, застанал до третия помощник. Гледаше към нея със странен поглед, набърчил озадачено лице. Каза нещо на Плешивия, но Лили не можеше да чуе думите му. Само разбра, че да се оттегли сега, ще означава проява на страхливост. Проклета да бъде, ако издаде коя е и бъде накарана от Матю да сподели леглото му! За последен път се беше любила с него в Ню Орлиънс. Пое си дъх на пресекулки и полека продължи да се изкачва нагоре.
— Какво има, господин Болдуин?
От известно време Матю наблюдаваше Плешивия и юнгата и забеляза, че момчето не иска особено много да се качва по вантите. Нямаше представа защо Плешивия настоява момчето да изпълни такава рискована задача, защото на кораба никой не караше новаците да се катерят по мачтите, докато не свикнат с морето. Матю трябваше да признае, че момчето, макар и проявяващо страх, все пак бе решено да се справи. Но когато го видя да се люлее от вятъра, рискувайки да изпусне въжето, го обзе ужасен страх. Нещо в движенията на момчето, във формата на краката, които се виждаха изпод широките крачоли, събуди някакъв спомен у него.
— Мислех, че е време момчето да научи какво е да си моряк — каза Плешивия, впил очи в крехката фигура, която се люлееше на стълбата.
— Изглежда уплашен — забеляза Матю.
— Жилаво дяволче е, признавам — каза Плешивия с лека гордост. — Виждал съм по-стари от него, които отказват да се качат.
— Как се казва? — запита Матю.
— Люк. Само това каза. Малко се изненадах, че наемате такива хлапета. Не е достатъчно тежък, за да издържи на силен вятър. Помага на Дедето в кухнята. Не съм чул оплаквания.
— Не съм го наел аз — изрече Матю замислено.
— Сигурно е бил Дикънс.