— С четиринадесетгодишна — обади се Матей. — Има разлика.
— Би трябвало да го подложим на кръстосан разпит — предложи Хенци.
— Има време за това — възразих аз. — Не вярвам той да има нещо общо с убийството. Просто е несимпатичен и веднага буди подозрение. Но това е субективен довод, господа, а не криминален и ние не можем да го приемем безусловно.
С това отпратих и двамата, без моето настроение да се оправи.
Хвърлихме всички хора, с които разполагахме. Още същата нощ и на следващия ден наредихме да се разпита в гаражите дали в някоя кола не са били открити следи от кръв, по-късно също и в пералните. След това наредихме да се провери алибито на всички, които са били съдени някога по известни параграфи. Наши хора навлязоха с кучета и дори с уред за търсене на мини в гората край Мегендорф, в която бе извършено убийството. Преровиха храстите за следи, надяваха се преди всичко да намерят оръжието, с което е било извършено убийството. Проверяваха системно всеки квадратен метър, слизаха в клисурата, търсеха в рекичката. Намерените предмети бяха събрани, гората до самия Мегендорф бе щателно претърсена.
Против обичая си аз също взех участие в разследването в Мегендорф. И Матей изглеждаше неспокоен. Беше изключително приятен пролетен ден, не горещ, без фьон, но настроението ни си оставаше мрачно. Хенци разпитваше в „Еленът“ селяните и фабричните работници, а ние се запътихме към училището. За да съкратим пътя, минахме през една поляна с плодни дръвчета. Някои бяха вече покрити с цвят. От училището се чуваше песен: „Хвани ме за ръце и ме води.“ Спортната площадка пред училището беше празна. Аз почуках на вратата на класната стая, от която се чуваше хорът, и влязохме.
Пееха момичета и момчета. Деца от шест до осем години. Трите най-долни класа. Учителката дирижираше, отпусна ръце и ни изгледа подозрително. Децата млъкнаха.
— Госпожица Крум?
— Моля?
— Учителката на Гритли Мозер?
— Какво искате от мен?
Госпожица Крум беше около четиридесетгодишна, слаба, с големи, изпълнени с тъга очи. Аз се представих и се обърнах към децата:
— Добър ден, деца!
Децата ме гледаха с любопитство.
— Добър ден! — казаха те.
— Песента, която току-що пяхте, е много хубава.
— Ние разучаваме хорала за погребението на Гритли — обясни учителката.
В един сандък с пясък беше построен островът на Робинзон. По стените висяха детски рисунки.
— Що за дете беше Гритли? — попитах аз колебливо.
— Ние всички я обичахме — каза учителката.
— Беше ли умна?
— Беше дете с извънредно развита фантазия.
Отново се поколебах.
— Би трябвало да задам няколко въпроса на децата.
— Моля.
Изправих се пред класа. Повечето момичета носеха още плитки и шарени престилки.
— Сигурно сте чули — казах аз — какво се случи с Гритли Мозер. Аз съм от полицията, комендантът, нещо като командир при войниците, и моя задача е да намеря човека, който уби Гритли Мозер. Искам да поговоря с вас не като с деца, а като с възрастни. Човекът, когото търсим, е болен. Всички мъже, които вършат такова нещо, са болни. И защото са болни, те се опитват да примамят децата в някое потайно място, за да ги наранят, в някоя гора или в някоя изба, изобщо в каквото и да било скрито място, и това се случва много често; имаме повече от двеста такива случая годишно в кантона. Понякога се случва такива хора да наранят някое дете толкова тежко, че то да умре, както стана с Гритли. Затова ние трябва да държим тези хора затворени. Те са прекалено опасни и затова не бива да живеят на свобода. Ще ме попитате защо не ги затваряме предварително, преди да се е стигнало до нещастие, както с Гритли. Защото няма средство да познаем тези болни хора. Те са вътрешно болни, не външно.
Децата слушаха със затаен дъх.
— Вие трябва да ми помогнете — продължих аз. — Ние трябва да намерим човека, който е убил Гритли Мозер, иначе той пак ще убие някое момиче.
Бях навлязъл сред чиновете.
— Не ви ли е разказвала Гритли да я е заговарял някой непознат мъж?
Децата мълчаха.
— Да ви е правило впечатление напоследък нещо особено у Гритли?
Децата нямаха какво да кажат.
— Притежавала ли е напоследък Гритли нещо, което не е имала по-рано?
Децата не отговориха.
— Коя беше най-добрата приятелка на Гритли?
— Аз — прошепна едно дребно момиченце с кестеняви коси и кафяви очи.
— А ти как се казваш? — попитах аз.
— Урзула Фелман.
— Значи, ти си била приятелката на Гритли, Урзула?
— Ние седяхме заедно.
Момичето говореше толкова тихо, че трябваше да се наведа към него.
— И на теб ли нищо не ти е направило впечатление?