— Я ми кажете, фон Гунтен, какво всъщност продавате? Забрадки? — започна Хенци.
— Да, и забрадки — колебливо отговори амбулантният търговец. Не разбираше накъде бие този въпрос.
— И друго?
— Връзки за обувки, господин докторе. Четки за зъби. Паста за зъби. Сапун. Крем за бръснене.
— А ножчета за бръснене?
— Също, господин докторе.
— Каква марка?
— „Жилет“.
— Това ли е всичко, фон Гунтен?
— Мисля, че да, господин докторе.
— Добре. Но аз смятам, че забравихте нещо — каза Хенци и отново се зае с лулата си. — Не иска да тегли — каза той и продължи, сякаш между другото: — Избройте спокойно остатъка от вашите нещица, фон Гунтен. Ние внимателно претърсихме кошницата ви.
Амбулантният търговец мълчеше.
— Е?
— Кухненски ножове, господин докторе — тихо и тъжно каза амбулантният търговец. По врата му блестяха капки пот.
Хенци спокойно и бавно издухваше облак след облак дим — приветлив млад господин, изпълнен с доброжелателство.
— По-нататък, фон Гунтен, какво друго освен кухненски ножове?
— Бръсначи.
— Защо се бояхте да признаете това?
Амбулантният търговец мълчеше. Хенци протегна някак машинално ръка, сякаш искаше да се заеме отново с лампата. Но като видя, че фон Гунтен трепна, той отново я прибра. Вахмистърът не сваляше очи от амбулантния търговец. Пушеше цигара след цигара. Към това се прибавяше и димът от лулата на Хенци. Въздухът в стаята можеше да задуши човек. Много ми се искаше да отворя прозореца. Но затворените прозорци бяха част от метода.
— Момичето е убито с бръснач — каза сега Хенци сдържано и като че ли случайно.
Мълчание. Амбулантният търговец седеше клюмнал, безжизнен на своя стол.
— Драги фон Гунтен — продължи Хенци, като се облегна назад, — да говорим като мъже. Няма защо да се залъгваме. Аз знам, че вие сте извършили убийството. Но аз знам също, че и вие сте така изплашен от деянието, както и аз, както и всички ние. Нещо просто ви е прихванало, изведнъж сте се превърнали в звяр, нахвърлили сте се върху момичето и сте го убили, без да искате и безсилен да се въздържите. Това е било по-силно от вас. А когато отново сте дошли на себе си, фон Гунтен, сте се уплашили до смърт. Изтичали сте до Мегендорф, защото сте искали да се предадете, но сте загубили кураж, куража да си признаете. Сега трябва отново да намерите този кураж, фон Гунтен. И ние искаме да ви помогнем да го сторите.
Хенци млъкна. Амбулантният търговец се полюшна на стола си. Изглеждаше, че всеки момент ще рухне.
— Аз съм ваш приятел, фон Гунтен — твърдеше Хенци, — използувайте този шанс.
— Много съм уморен — изстена амбулантният търговец.
— Всички сме уморени — отговори Хенци. — Вахмистър Тройлер, донесете ни кафе, а по-късно бира. И за нашия гостенин фон Гунтен, ние от кантоналната полиция сме джентълмени.
— Аз съм невинен, господин комисар — шепнеше амбулантният търговец дрезгаво, — аз съм невинен.
Иззвъня телефонът. Хенци се обади, слуша известно време внимателно, след това постави слушалката и се усмихна.
— Я ми кажете, фон Гунтен, какво сте яли всъщност вчера на обед? — попита той спокойно.
— Бернско блюдо.
— Добре, и какво друго?
— За десерт — сирене.
— Ементалско, грайерцко?
— Тилзитско и горгонцола — отговори фон Гунтен и избърса потта от очите си.
— Добре си хапват амбулантните търговци — отговори Хенци. — И нищо друго ли не сте яли?
— Нищо.
— Аз бих помислил сериозно — предупреди го Хенци.
— Шоколад — сети се фон Гунтен.
— Виждате ли, все пак още нещо — кимна му Хенци ободрително. — А къде го ядохте?
— На края на гората — отговори амбулантният търговец и погледна Хенци недоверчиво и уморено. Лейтенантът угаси настолната лампа. В изпълненото с дим помещение остана да свети слабо само горната лампа.
— Току-що получих доклада от института по съдебна медицина, фон Гунтен — заяви той състрадателно. — Момичето е било сецирано. В стомаха му е открит шоколад.
Сега и аз бях убеден във вината на амбулантния търговец. Признанието му беше само въпрос на време. Кимнах на Хенци и излязох от стаята.
Не се бях излъгал. На другата сутрин, беше събота, Хенци ми телефонира в седем часа сутринта. Амбулантният търговец бил признал. В осем бях в бюрото. Хенци все още беше в някогашния кабинет на Матей, загледан навън през отворения прозорец. Обърна се уморено към мен и поздрави. На пода бирени шишета, пепелници препълнени. Освен него в стаята нямаше вече никой друг.
— Пълно признание ли? — попитах аз.
— Тепърва ще го направи — отговори Хенци. — Най-важното е, че призна сексуалното убийство.