Здравият човешки разум ни казва, продължих аз, че фон Гунтен е убиецът. Че здравият човешки разум може да греши, че като хора ние можем да се заблуждаваме — това е риск, който трябва да поемаме. Освен това убийството на Гритли Мозер за съжаление не е единственото престъпление, с което трябва да се занимаваме. Оперативната група току-що замина за Шлирен. Към това се прибавяха четири кражби с взлом през тази нощ. Ние не можехме да си позволим лукса за повторно разследване дори по чисто технически причини. Можехме да направим само възможното, а ние вече го бяхме направили. Децата се намират винаги в опасност. Годишно се наброяват над двеста престъпления против нравствеността. Само в нашия кантон. Можем да просвещаваме родителите, да предупреждаваме децата, всичко това сме правили, но не можем да изплетем толкова гъста полицейска мрежа, че да не стават вече никакви престъпления. Престъпления стават винаги не защото има прекалено малко полицаи, а защото изобщо има полицаи. Ако ние не сме необходими, няма да има и престъпления. Да имаме това пред вид! Трябва да изпълняваме дълга си, тук Матей има право, но първият ни дълг е да не излизаме извън обсега на нашите задължения, иначе само бихме създали една полицейска държава.
Млъкнах.
Вън почнаха да бият черковните камбани.
— Разбирам, че вашето лично... положение... се е утежнило. Вие попаднахте между два стола — забелязах аз учтиво, приключвайки разговора.
— Благодаря ви, господин докторе — каза Матей. — На първо място аз ще се заема със случая Гритли Мозер. Частно.
— По-добре се откажете от това си намерение! — посъветвах го аз.
— В никакъв случай — отговори той.
Аз не показах своето раздразнение.
— Мога ли тогава да ви помоля само да не ни досаждате повече с този случай? — попитах аз, ставайки.
— Както обичате — каза Матей.
И ние се сбогувахме, без да си подадем ръка.
Тежко беше за Матей да мине покрай някогашния си кабинет, напускайки празната сграда на полицията. Бяха сменили вече табелката на вратата и Фелер, който също се навърташе тук в неделя, се смути, когато се срещнаха. Той едва поздрави, само измърмори нещо. Матей се чувствуваше като призрак, но най-много му тежеше, че вече няма да има на разположение служебна кола. Беше решил колкото може по-бързо да се върне в Мегендорф; но сега не можеше да изпълни това си намерение така лесно, защото пътуването дотам, макар и не дълго, беше доста сложно. Трябваше да вземе осмицата и след това да пътува с омнибус; в трамвая беше и Тройлер, който отиваше с жена си при нейните родители; той се втрещи слисан в комисаря, но не попита нищо. Изобщо Матей срещна маса познати, между другото един професор от федералната политехника и един художник. Твърде смътно обясняваше защо не е заминал и всеки път изпитваше неудобство, защото бяха празнували неговото „повишение“ и заминаване. Чувствуваше се като призрак, като възкръснал мъртвец.
В Мегендорф камбаните току-що бяха замлъкнали. Селяните стояха в празничните си дрехи на селския площад или отиваха на групи в „Еленът“. Въздухът бе станал по-свеж, отколкото в предишните дни, огромни облаци се носеха откъм запад. При Мосбах младежите вече играеха футбол; нищо не напомняше, че преди няколко дни недалеч от селото беше извършено убийство. Всички бяха весели, някъде пееха „До чешмата край градските врати“. Пред голяма селска къща с паянтова ограда и огромен покрив деца играеха на криеница; едно момче броеше с висок глас до десет, а другите хукваха във всички посоки. Матей се спря да ги погледа.
— Чичо — каза един тих глас зад него. Той се обърна. Между куп цепеници и една градинска ограда стоеше малко момиченце със синя рокля. Кафяви очи, кестеняви коси. Урзула Фелман.