— Добър ден — каза комисарят, — искам да отида при професор Лохер.
— Записан ли сте? — попита сестрата.
— Той ме очаква.
— Влезте тогава в салона — каза сестрата и посочи една двукрила врата, — оттам ще ви повикат.
След това се отдалечи, държейки под ръка стареца, който вървеше унесено, отвори една врата и изчезна заедно с него. Гласът отнякъде все още се чуваше. Матей влезе в салона — просторно помещение със старинни мебели, с фотьойли и огромно канапе, над което в тежка златна рамка висеше портретът на някакъв човек, навярно дарителят на болницата. Освен това по стените бяха окачени картини от тропически земи, може би от Бразилия. На Матей се стори, че разпознава околностите на Рио де Жанейро. Отиде към двукрилата врата, която водеше към една тераса. Върху каменния парапет бяха поставени големи кактуси. Но паркът вече не се виждаше, мъглата се беше сгъстила. Матей смътно различаваше вълниста местност с някаква статуя или надгробен паметник и застрашителна като призрак сребриста топола. Комисарят почна да губи търпение. Запали цигара; новата му страст го успокои. Върна се в стаята и се спря до канапето пред стара кръгла маса със стари книги; Гастон Боние, „Flore complete de France, Suisse et Belgique“ [„Растителността във Франция, Швейцария и Белгия“ (фр.). Б. пр.]. Почна да прелиства. Грижливо начертани таблици с изображения на цветя, треви, сигурно много красиви, успокояващи. Но на комисаря те не подействуваха. Изпуши втора цигара. Най-после дойде една сестра, дребна енергична особа с очила без рамки.
— Господин Матей? — попита тя.
— Да, аз съм.
Сестрата се огледа.
— Нямате ли багаж?
Матей поклати глава и се учуди за миг на въпроса.
— Бих искал само да задам няколко въпроса на господин професора — отговори той.
— Моля — каза сестрата и поведе комисаря през една малка врата.
Той влезе в малка, за негово учудване по-скоро бедна стая. Нищо не показваше, че това е лекарски кабинет. По стените също такива картини като в салона, освен това снимки на сериозни брадати мъже с очила без рамки — чудовищни физиономии. Очевидно предшественици. Бюрото и столовете бяха отрупани с книги, само едно старо кожено кресло беше свободно. Лекарят в бяла престилка седеше зад своите папки. Той беше дребен, слаб, подобен на птица и носеше очила без рамки също като сестрата и брадатите мъже по стената. Очилата без рамки тук, изглежда, бяха задължителни и може би отличителен знак или белег на някакъв таен орден, както тонзурата на монасите — помисли си комисарят, кой ги знае.
Сестрата се оттегли. Лохер стана и поздрави Матей.
— Добре дошли — каза той малко смутено, — разположете се удобно. Тук всичко е по-износено. Ние сме фондация и не сме добре с финансите.
Матей седна в коженото кресло. Лекарят запали настолната лампа, толкова тъмно беше в стаята.
— Мога ли да запуша? — попита Матей.
Лохер се изненада.
— Моля — каза той и внимателно изгледа Матей над прашните си очила. — Но по-рано вие не пушехте?
— Никога.
Лекарят взе лист хартия и почна да драска по него, очевидно си отбелязваше нещо. Матей чакаше.
— Роден сте на единадесети ноември 1903 година, нали? — попита лекарят, продължавайки да пише.
— Точно така.
— Все още в хотел „Урбан“ ли живеете?
— Сега в „Рекс“.
— Аха, сега в „Рекс“. На „Вайнбергщрасе“. Значи, все още продължавате да живеете в хотелски стаи, мой драги Матей?
— Това, изглежда, ви учудва?
Лекарят вдигна очи от книжата си.
— Човече — каза той, — вие живеете вече тридесет години в Цюрих. За това време други създават семейства, отглеждат поколение, стремят се към по-добро бъдеще. Нямате ли изобщо никакъв личен живот? Извинете, че питам така.