— Разбирам — отговори Матей, на когото изведнъж стана ясно всичко, също и въпросът на сестрата за куфари. — Комендантът ви се е обаждал.
Лекарят внимателно сложи писалката си настрана.
— Какво искате да кажете, уважаеми?
— Получили сте нареждане да ме прегледате — каза Матей и загаси цигарата си. — Защото не изглеждам съвсем... нормален... на кантоналната полиция.
Двамата замълчаха. Матова мъгла се стелеше навън пред прозореца, сив, безлик здрач пропълзяваше в малката стая, изпълнена с книги и папки. На всичко отгоре студ и застоял въздух, примесен с миризмата на някакво лекарство.
Матей стана, отиде до вратата и я отвори. Вън със скръстени на гърдите ръце стояха двама души в бели престилки. Матей отново затвори вратата.
— Двама пазачи. В случай, че ви създам трудности.
Лохер си оставаше невъзмутим.
— Слушайте, Матей — каза той, — ще говоря с вас като лекар.
— Както обичате — отвърна Матей и седна.
Съобщили му, продължи Лохер и отново взе писалката в ръка, че напоследък Матей извършил постъпки, които вече не можели да се окачествят като нормални. Затова било уместно да поговорят откровено. Матей имал сурова професия и бил принуден да се отнася сурово с ония, които попадали в неговата сфера, така че трябвало по справедливост да прости и на него, лекаря, ако говорел откровено, защото и неговата професия го била направила суров. И мнителен. Като премислел поведението на Матей, било в края на краищата странно да се изпусне съвсем неочаквано, съвсем внезапно такъв изключителен шанс като назначението в Йордания. Отгоре на това натрапчивата идея, че трябва да търси някакъв убиец, който бил вече намерен; по-нататък това внезапно решение да пропуши, това също тъй необикновено влечение към пиенето — цели четири двойни коняка след един литър „Резерв дю патрон“, човече божи, това страшно приличало на рязка промяна на характера, на симптоми на започващо заболяване. Било само в интерес на Матей да се подложи на основен преглед, за да се получи пълна картина както в клиническо, така и в психическо отношение, и затова той му предлагал да остане няколко дни в Рьотен.
Лекарят млъкна, заби отново глава в своите книжа и почна да драска нещо.
— Имате ли от време на време температура?
— Не.
— Смущение в говора?
— Също не.
— Да чувате гласове?
— Глупости.
— Да ви избива пот?
Матей поклати глава. Здрачът и приказките на доктора го караха да губи търпение. Потърси пипнешком цигарите. Най-после ги намери. Ръката, с която пое запалената от доктора кибритена клечка, трепереше. От яд. Положението беше много глупаво, той трябваше да предвиди това и да избере друг психиатър. Но той обичаше този лекар, когото те викаха от време на време за „Казерненщрасе“ като вещо лице по-скоро от симпатия. Имаше доверие в него, защото другите лекари се отнасяха към него пренебрежително, защото минаваше за особняк и фантазьор.
— Възбуден — констатира лекарят почти радостно. — Да повикам ли сестрата? Ако искате още сега да идете във вашата стая...
— И на ум не ми идва — отвърна Матей. — Имате ли коняк?
— Ще ви дам нещо успокоително — предложи лекарят и стана.
— Нямам нужда от успокоително, имам нужда от коняк — отвърна грубо комисарят.
Лекарят трябва да бе натиснал копчето на някаква скрита инсталация, защото на вратата се появи един пазач.
— Донесете една бутилка коняк и две чаши от квартирата ми — нареди лекарят и си разтърка ръцете, навярно от студ. — Но по-бързичко!
Пазачът изчезна.
— Наистина, Матей — обясни лекарят, — струва ми се, че е съвсем наложително да постъпите в болницата. Иначе всеки момент може да настъпи пълен душевен и физически крах. А ние искаме да го предотвратим, нали? При известно старание ще успеем.
Матей не отговори нищо. Замълча и лекарят. Само веднъж иззвъня телефонът. Лохер вдигна слушалката и каза:
— Зает съм.
Вън сега бе почти тъмно, толкова бързо се бе смрачило тази вечер.
— Да запаля ли горната лампа? — попита лекарят, само за да каже нещо.
— Не.
Матей се бе овладял отново. Когато пазачът дойде с коняка, той си наля, изпи го и си наля отново.
— Лохер — каза той, — оставете сега вашите глупави шеги като „човече божи“, „по-бързичко“ и така нататък. Вие сте лекар. Случвало ли ви се е някога във вашата професия да не можете да разрешите някой случай?
Лекарят го погледна учудено. Този въпрос го смути и обезпокои, защото той не знаеше накъде бие.
— Повечето от моите случаи са неразрешими — отговори най-после той честно, макар още в същия миг да почувствува, че не би трябвало да дава подобен отговор на един пациент, за какъвто все още считаше Матей.