— А причината да си отмъщава?
Лекарят се замисли.
— Може би сексуални конфликти — обясни той, — може мъжът да е бил потискан или експлоатиран от жена. Може жена му да е богата, а той беден. Може тя да има по-високо обществено положение от него.
— Всичко това не важи за амбулантния търговец — констатира Матей.
Лекарят сви рамене.
— Тогава нещо друго ще важи за него. И най-абсурдните неща са възможни между мъж и жена.
— Ако амбулантният търговец не е убиецът, съществува ли опасност от нови убийства занапред? — попита Матей.
— Кога е извършено убийството в кантона СанктГален?
— Преди пет години.
— А в кантона Швиц?
— Преди две.
— Интервалите от един случай до друг намаляват — констатира лекарят. — Това би могло да означава засилване на болестта. Съпротивата срещу афектите очевидно отслабва все повече и ако му се удаде случай, болният би извършил ново убийство навярно още след няколко месеца и дори седмици.
— А държането му през това време?
— Отначало болният се чувствува някак облекчен — каза лекарят малко неуверено, — но скоро се натрупва нова омраза, обажда се нова потребност от отмъщение. На първо време ще почне да се навърта около деца, може би пред училища или на обществени места. След това ще почне постепенно пак да обикаля с колата си и да търси нова жертва и щом намери подходящо момиче, пак ще се сприятели, докато историята просто се повтори отново.
Лохер млъкна.
Матей взе рисунката, сгъна я и я пъхна във вътрешния си джоб. След това се загледа през прозореца, зад който сега се бе спуснала нощта.
— Пожелайте ми да успея да намеря великана с таралежите, Лохер! — каза той.
Лекарят го погледна смаян и изведнъж разбра.
— Изглежда, че великанът с таралежите е за вас нещо повече от работна хипотеза, така ли е, Матей? — каза той.
— За мен той е действителен — призна Матей. — Нито за миг не се съмнявам, че той е убиецът.
Всичко, което му бил казал, било само умозрителни построения, просто игра на ума без научна стойност, заяви сега лекарят, ядосан, че го бяха измамили и не беше прозрял намерението на Матей. Той просто бил посочил една от хилядите други възможности. По същия метод можело да се докаже, че всеки е можел да бъде убиецът, защо не, в края на краищата всяка безсмислица била възможна и можела да се обоснове някак си логично, Матей знаел това много добре, а той, Лохер, участвувал в неговата фикция само от любезност, но сега Матей трябвало да бъде мъж, да гледа реалността без хипотези и да има куража да се примири с фактите, които недвусмислено доказвали вината на амбулантния търговец. Детската рисунка била просто продукт на фантазията или изобразявала среща на момичето с човек, който съвсем не бил и не можел да бъде убиецът.
— Оставете на мен да съдя доколко правдоподобни са вашите разсъждения — отговори Матей, като изпи коняка си.
Лекарят не отговори веднага. Сега той отново седеше зад старото си бюро, обграден от своите книги и протоколи, директор на клиника, която отдавна вече беше остаряла, на която липсваха пари и най-необходимото и в служба на която той безнадеждно съсипваше силите си.
— Матей — завърши той най-после разговора и в гласа му звучеше умора и горчивина, — вие се опитвате да направите нещо невъзможно. Не искам сега да ставам патетичен. Човек си има воля, честолюбие, гордост, той не обича да се признава за победен. Това ми е ясно, аз самият съм такъв. Но ако вие искате да търсите един убиец, който по всяка вероятност изобщо не съществува и когото, дори и да съществуваше, вие никога няма да намерите, защото има много като него, които само поради случайност не убиват, тогава работата става съмнителна. Избирайки лудостта като метод, вие може би постъпвате смело, готов съм да призная това, днес крайностите импонират, но ако този метод не доведе до целта, страхувам се, че тогава за вас ще остане само безумието.
— Сбогом, доктор Лохер — каза Матей.
Доклад за този разговор получих от Лохер. Както обикновено, неговият микроскопичен, сякаш гравиран немски почерк едва се четеше. Извиках Хенци, който също трябваше да проучи документа. Той каза, че лекарят сам пишел, че смята всичко за несъстоятелни хипотези. Аз не бях толкова сигурен, струваше ми се, че лекарят се страхува от собствения си кураж. Сега все пак се усъмних. Ние бяхме изтръгнали от амбулантния търговец всъщност само най-общо, а не пълно признание, което бихме могли да проверим. При това инструментът на убийството още не беше намерен, по нито един от намиращите се в кошницата бръсначи не бяха открити следи от кръв. Това отново ме накара да се замисля. Разбира се, всичко това не снемаше вината от фон Гунтен, подозренията бяха все още сериозни, но аз бях обезпокоен. И поведението на Матей ми ставаше по-ясно, отколкото исках да призная. Напук на прокурора аз отидох толкова далеко, че наредих да претърсят още веднъж гората край Мегендорф, но това пак не даде какъвто и да било резултат. Инструментът на убийството беше изчезнал безследно. Навярно той все пак беше някъде в дефилето, както смяташе Хенци.