Няколко дни по-късно иззвъня телефонът. По време на едно заседание. Разбира се, пак от градската полиция. Звънеше директорката на едно сиропиталище. Старата госпожица ми разказа възбудено, че Матей се явил при нея официално облечен, целият в черно, очевидно за да й направи сериозно впечатление, и я попитал може ли да вземе от нейните питомци, както тя се изрази, едно определено момиче. Интересувало го само това дете. Открай време желаел да има дете и сега, когато държал сам един гараж в Граубюнден, бил в състояние да го възпитава. Разбира се, тя отхвърлила молбата му учтиво, позовавайки се на статута на сиропиталището. Но моят бивш старши лейтенант й бил направил толкова странно впечатление, че тя сметнала за свой дълг да ме уведоми за това. След тези думи тя затвори телефона. Това беше вече наистина странно. Смукнах слисан от пурата си. Но държането на Матей стана съвсем непоносимо, за нас на „Казерненщрасе“ едва с една друга афера. Бяхме повикали един крайно съмнителен тип — неофициален сводник и официален дамски фризьор, който се беше настанил извънредно уютно в прекрасна вила в едно възпято от много поети село над езерото. Във всеки случай движението на таксита и частни коли за там беше повече от оживено. Едва бях почнал разпита и той хвърли своя коз, сияещ от радост, че може да ни натрие носовете със своята новина. Матей живеел в своята бензиностанция с госпожа Хелер. Веднага се обадих по телефона в Хур, след това в съответния полицейски участък. Новината се оказа вярна. Онемях, просто ми се схвана езикът от вълнение. Дамският фризьор седеше тържествуващ пред бюрото ми и дъвчеше дъвката си. Аз капитулирах и наредих да пуснат стария грешник в името на бога. Той ни беше надиграл.
Фактът беше тревожен. Аз бях смаян, Хенци възмутен, прокурорът отвратен, а за регирунгсрата, до чиито уши новината също беше стигнала, това беше позор. Госпожа Хелер ни беше гостувала веднъж на „Казерненщрасе“. Една нейна колежка — точно така, една доста известна в града дама — беше убита; подозирахме, че госпожа Хелер знае повече, отколкото ни разказа, и по-късно тя бе изгонена на бърза ръка от кантона Цюрих, въпреки че, ако не се смята нейната професия, всъщност нямаше никакви улики против нея. Но какво да се прави, в управлението винаги има хора, които си имат определени предразсъдъци. Реших да се намеся, да замина за там. Чувствувах, че поведението на Матей има връзка с Гритли Мозер, но не разбирах каква. Обстоятелството, че не знаех, ме ядосваше и правеше несигурен, към това се прибавяше и професионалното любопитство. Като човек на реда, исках да узная каква е работата.
Тръгнах. С моята кола, сам. Беше пак неделя и като поглеждам сега назад, ми се струва, като че ли изобщо много важни неща в тази история ставаха в неделен ден. Навсякъде камбанен звън, сякаш цялата страна звънеше и ечеше; на всичко отгоре някъде в кантона Швиц попаднах сред някаква процесия. По-късно във всяко село стрелба, пукотевица, трясък и грохот на стрелбищата. Навсякъде цареше чудовищно, безсмислено вълнение, сякаш цяла Източна Швейцария беше в движение; на едно място имаше автомобилно рали, освен това маса автомобили от Западна Швейцария — идваха цели семейства, цели родове и когато най-после стигнах бензиностанцията, която и вие вече също познавате, бях изтощен от целия този оглушителен божи мир. Огледах се. Тогава бензиностанцията не изглеждаше толкова занемарена като днес. Беше по-скоро приветлива, всичко беше чисто, а по прозорците имаше мушкато. Кръчмата също не съществуваше. Всичко беше някак сериозно и дребнобуржоазно, може би защото покрай шосето и навсякъде се виждаха предмети, които говореха за присъствието на дете — люлка, голяма куклена къща на една пейка, количка за кукли, дървено конче. Самият Матей обслужваше в момента един клиент, който бързо отпраши със своя „Фолксваген“, когато аз слязох от моя „Опел“. До Матей стоеше едно седем- или осемгодишно момиченце с кукла в ръка. Имаше руси плитки и червена рокличка. Детето ми се стори познато, но не знаех защо, тъй като всъщност никак не приличаше на госпожа Хелер.
— Това беше червеният Майер, нали? — казах аз и посочих „Фолксвагена“, който се отдалечаваше. — Дето го пуснаха едва преди една година?
— Бензин ли? — попита Матей равнодушно. Беше облечен в син комбинезон.
— Супер.
Матей напълни резервоара и избърса стъклото.
— Четиринайсет и трийсет.
Дадох му петнайсет.
— Няма нужда — казах аз, когато той поиска да ми върне, но веднага се изчервих. — Прощавайте, Матей, казах го просто машинално.
— Моля, моля, свикнал съм вече — отговори той и прибра парите.