Матей млъкна. Аз дълго не казах нищо, пиех си вишновката, гледах хубавия ден на ранното лято с пукотевицата пред прозореца и запалих отново угасналата си пура.
— Матей — започнах аз най-после, — сега разбирам също какво искахте да кажете преди малко, като ми разправяхте, че ловите риба. Тук, при бензиностанцията, е благоприятното място, а шосето е реката, нали?
Мускул не трепна по лицето на Матей.
— Който иска да отиде от Граубюнден в Цюрих, трябва да мине по него, ако не иска да заобиколи през прохода Обералп — отговори той спокойно.
— А момиченцето е стръвта? — казах аз и се уплаших.
— То се казва Анемари — отговори Матей.
— Сега знам и на кого прилича — казах аз. — На убитата Гритли Мозер.
Двамата отново замълчахме. Вън беше станало по-топло, планините трептяха леко забулени, а стрелбата продължаваше — явно някакво стрелково празненство.
— Не сте ли намислили нещо дяволски рисковано? — попитах аз най-после колебливо.
— Възможно е — отговори той.
— И сега ще чакате тук, докато убиецът мине, види Анемари и попадне в клопката, която сте му поставили? — попитах аз загрижено.
— Убиецът трябва да мине оттук — отговори той.
— Добре — казах аз, след като помислих, — да приемем, че сте прав. Че този убиец съществува. Не е изключено наистина да е така. В нашата професия всичко е възможно. Но не смятате ли, че вашият метод е прекалено рискован?