— Няма друг метод — каза той и хвърли угарката през прозореца. — Аз не знам нищо за убиеца. Не мога да го търся. Значи, трябваше да потърся следващата му жертва, някакво момиченце, и трябва да поставя детето като стръв.
— Добре — казах аз, — но вие сте заимствували вашия метод от начина, по който се лови риба, а едното не се покрива с другото. Не можете да държите винаги едно момиче като стръв близо до шосето, нали то трябва да ходи на училище, нали ще поиска и да се отдалечи от вашето проклето шосе!
— Скоро започва голямата ваканция — отвърна Матей упорито.
Аз поклатих глава.
— Страхувам се, че сте обладан от натрапчива идея — отговорих аз. — Не можете да останете тук, докато се случи нещо, което може би изобщо няма да се случи. Да допуснем, че убиецът по всяка вероятност мине оттук, но това още не значи, че ще се хване на вашата стръв, за да продължим да си служим с това сравнение. И тогава вие ще чакате и ще чакате...
— При риболова също трябва да се чака — продължаваше да упорствува Матей.
Аз гледах през прозореца и видях, че жената обслужваше Оберхолцер — общо шест години в Регенсдорфския затвор.
— Знае ли госпожа Хелер защо сте тук?
— Не — отговори той. — Казах й просто, че имам нужда от домакиня.
Чувствувах се зле. Този човек наистина ми вдъхваше уважение, неговият метод беше необикновен, в него имаше нещо грандиозно. Изведнъж почнах да се възхищавам от него, желаех му успех, макар и може би само за да унижа противния Хенци, и все пак смятах неговото начинание за безнадеждно, риска за прекалено голям, а шансовете за успех — за прекалено малки.
— Матей — опитах се да го вразумя, — все още има време да приемете поста в Йордания, иначе от Берн ще пратят Шафрот.
— Нека върви.
Аз все още не се отказвах.
— Не бихте ли желали да постъпите пак при нас?
— Не.
— На първо време ще ви назначим във вътрешната служба, при старите условия.
— Не ми се ще.
— Можете да преминете и в градската полиция. По това би трябвало да помислите все пак от чисто финансово гледище.
— Като съдържател на бензиностанция сега аз печеля може би повече, отколкото печелех на държавна служба — отговори Матей. — Но ето че идва един клиент, а госпожа Хелер ще трябва да се занимае с печеното.
Той стана и излезе. Веднага след това трябваше да обслужи друг клиент. Красивия Лео. Когато свърши работата си, аз вече седях в моята кола.
— Матей — казах аз на прощаване, — с вас наистина не може да се излезе наглава.
— Какво да се прави, така е — отговори той и ми даде знак, че шосето е свободно.
До него стоеше момиченце в червена рокличка, а на вратата госпожа Хелер с вързана престилка, отново изпълнена с недоверие, както разбрах по погледа й. Потеглих, обратно.
И така, той чакаше. Неумолимо, упорито, страстно. Обслужваше своите клиенти, вършеше работата си, наливаше бензин, доливаше масло и вода, бършеше стъклата — все същите механически действия. Когато се върнеше от училище със ситни стъпки, подскачайки, учудвайки се и говорейки си нещо, детето се въртеше около него или край куклената къща, или се люлееше, пеейки, на люлката с развяващи се плитки и червена рокличка. Той чакаше и чакаше. Автомобилите минаваха край него — коли във всички цветове и от всички видове, стари коли, нови коли. Той чакаше. Записваше си номерата на превозните средства от кантона Граубюнден, търсеше в указателя имената на техните собственици, осведомяваше се за тях по телефона в общинските канцеларии. Госпожа Хелер работеше в една малка фабрика при селото по посока на планините и се връщаше само вечер през малкото възвишение зад къщата с чантата за покупки и мрежата, пълна с хляб, а нощем понякога някои обикаляха около къщата и тихо подсвирваха, но тя не отваряше. Дойде лятото — горещо, безкрайно, ослепително, потискащо, често със силни бури, и така настъпи голямата ваканция. Беше дошъл часът на Матей. Сега Анемари беше винаги при него, край шосето, пред очите на всеки, който минаваше. Той чакаше и чакаше. Играеше с момичето, разказваше му приказки, целия Грим, целия Андерсен, „Хиляда и една нощ“, сам измисляше нови, правеше отчаяно всичко, за да държи момичето до себе си, близо до шосето, където то му беше необходимо. И то не се отдалечаваше, доволно от разказите и приказките. Автомобилистите наблюдаваха двойката учудено или трогнато, като идилия на баща и дете, подаряваха на момичето шоколад, бъбреха с него, подслушвани от Матей. Дали този едър тежък мъж не е сексуалният убиец? Колата му идва от Граубюнден. Или онзи дългият, мършавият, който говори сега с момичето? Съдържател на сладкарница в Дизентис, както Матей отдавна вече беше установил. „Маслото в ред ли е? Моля. Ще долея още половин литър. Двадесет и три и десет. Добър път на господина.“ Той чакаше и чакаше. Анемари го обичаше, беше доволна от него, а той имаше само едно в ума си — появяването на убиеца. За него не съществуваше нищо друго освен тази вяра в неговото появяване, нищо освен тази надежда, че ще се сбъдне страстното му желание. Той си представяше как този тип ще дойде, огромен, непохватен, инфантилен, изпълнен с доверчивост и жаден за кръв, как ще почне да се появява все по-често при бензиностанцията, приветливо ухилен и празнично облечен, може би пенсиониран железничар или изслужил митнически чиновник; как детето ще се остави постепенно да бъде подмамено, как той, приведен, ще проследи крадешком двамата в гората зад бензиностанцията, как в решителния момент ще се втурне напред и как тогава ще се стигне до яростна кървава борба гърди срещу гърди, до развръзката, до избавлението и как тогава убиецът ще лежи в краката му победен, хленчещ и признаващ вината си. Но след това той отново си казваше, че всичко това е невъзможно, защото той прекалено явно пазеше детето, че ако иска да постигне някакъв резултат, би трябвало да дава по-голяма свобода на детето. И той разреши на Анемари да се отдалечава от шосето, но тайно я следеше, зарязвайки бензиностанцията, пред която колите ядосано надуваха клаксоните. Понякога момичето отиваше, подскачайки, в селото, на половин час път, играеше си с децата около селските къщи или в края на гората, но винаги скоро се връщаше. Беше свикнало със самотата и беше диво, а и другите деца страняха от него. След известно време той отново променяше тактиката, измисляше нови игри и нови приказки, за да привлече Анемари отново към себе си. И чакаше, и чакаше. Непоколебимо, неотстъпно. Без да дава обяснения. Защото на госпожа Хелер отдавна вече беше направило впечатление вниманието, с което той обграждаше детето. Тя никога не си беше въобразявала, че Матей я беше взел за домакиня просто от добродушие. Чувствуваше, че той крои нещо, но при него тя може би за пръв път в живота си имаше убежище и затова престана да мисли. Може би таеше и някакви надежди — можеш ли да знаеш какво става в главата на една бедна жена? Във всеки случай с течение на времето тя приписа интереса, който Матей проявяваше към нейното дете, на истинска привързаност, макар и понякога отново да се проявяваха старото й недоверие и старото чувство за реалност.