— Господин Матей — каза тя веднъж, — това наистина не ме засяга, но заради мене ли идва тук комендантът на кантоналната полиция?
— Не, разбира се — отговори Матей, — защо пък заради вас?
— В селото говорят за нас.
— Това съвсем не е важно.
— Господин Матей — започна тя отново, — има ли вашият престой тук нещо общо с Анемари?
— Глупости — изсмя се той. — Аз просто обичам детето, това е всичко, госпожо Хелер.
— Вие сте добър към мен и Анемари — отговори тя. — Само да знаех защо.
Голямата ваканция свърши, дойде есента. Пейзажът — червено и жълто — беше прекалено ясен, сякаш гледан под огромно увеличително стъкло. Матей имаше чувството, че бе пропусната една голяма възможност, и все пак продължаваше да чака. Упорито и ожесточено. Детето ходеше на училище пеша, обед и вечер той обикновено отиваше да го посрещне и го докарваше с колата си. Планът му изглеждаше все по-безсмислен, по-неосъществим, шансовете за успех — все по-нищожни, той знаеше това много добре. Колко пъти трябва да е минал вече убиецът покрай бензиностанцията, мислеше си той, може би минава всеки ден, сигурно всяка седмица и все още нищо не беше станало, той все още се луташе на тъмно, все още нямаше никаква опорна точка, дори и сянка от подозрение, само автомобилисти, които идваха и си отиваха и понякога бъбреха с момичето безобидно, случайно, без той да може да прозре нещо. Кой от тях беше търсеният, беше ли изобщо някой от тях? Може би неуспехът му се дължеше само на това, че старата му професия беше известна на мнозина. Това той не можеше, а и не бе разчитал да избегне. И все пак Матей упорствуваше, чакаше и чакаше. Нямаше вече връщане назад; чакането беше единственият метод, макар да го изтощаваше, макар понякога да му идваше да си стегне куфарите и да замине нанякъде, да избяга, па ако ще и за Йордания, макар понякога да се страхуваше, че ще се побърка. Имаше часове и дни, когато ставаше безразличен, апатичен, циничен, махаше с ръка на всичко, седеше на пейката пред бензиностанцията, пиеше ракия след ракия със зареян в пространството поглед, а земята около него беше осеяна с угарки от пури. След това отново се съвземаше, но все повече и повече затъваше в своето полусънно безразличие, прекарваше дни и седмици наред в абсурдно, жестоко чакане. Загубен, измъчен, без надежда и все пак изпълнен с надежда. Но един ден, както седеше небръснат, уморен и изцапан с масло, той изведнъж се сепна. В съзнанието му изплува, че Анемари не се беше върнала още от училище. Тръгна да я посрещне пеша. Неасфалтираното прашно шосе зад къщата се издигаше леко нагоре, след това се спускаше към една изсъхнала поляна и пресичаше гората, от чийто край отдалеч се виждаше селото — стари къщи, сгушени около черква, синкав дим над комините. Оттук се виждаше и пътят, по който трябваше да си дойде Анемари, но от нея нямаше и следа. Матей отново сви към гората, изведнъж заинтригуван, напрегнат. Ниски ели, храсталаци, червена и кафява шумоляща шума по земята, чукане на кълвач някъде в далечината, където небето бе закрито от високи ели, между които проникваха полегатите лъчи на слънцето. Матей изостави пътя и почна да се провира през тръни и храсталаци. Клони го шибаха в лицето. Стигна до една полянка и се огледа учудено — досега никога не беше я забелязал. От другия край на гората тук излизаше широк път, по който, изглежда, докарваха сметта от селото, защото на полянката се беше натрупала планина от пепел. Около нея бяха разхвърляни консервни кутии, ръждиви телове и най-различни боклуци и тази купчина смет се свличаше към едно поточе, което ромолеше сред поляната. Едва тогава Матей съзря момичето. То седеше на брега на сребристото поточе, сложило до себе си куклата и училищната чанта.