— Анемари — повика я Матей.
— Идвам — отговори момичето, но не се помръдна от мястото си.
Матей се прехвърли внимателно през купа от смет и се спря при детето.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Чакам.
— Кого?
— Магьосника.
Главата на момичето беше пълна само с приказки. Като подигравка с неговото собствено чакане, то очакваше ту някаква фея, ту някакъв магьосник. Отново го обзе отчаянието, съзнанието за безполезността на неговите усилия и парализиращото убеждение, че въпреки всичко трябва да чака, защото не може вече да прави нищо друго, освен да чака и да чака.
— Да вървим — каза той равнодушно, хвана детето за ръка и се запъти с него през гората към къщи, седна отново на пейката и отново се втренчи в пространството.
Смрачи се, настъпи нощта. Всичко му беше станало безразлично. Той седеше, пушеше, чакаше и чакаше механично, упорито, неумолимо и само понякога шепнеше, заклинаше, без да си дава сметка за това. „Ела, де, ела, ела, ела.“ Седя така неподвижно в бялата лунна светлина, след това внезапно заспа, събуди се в утринния здрач вкочанясал от студ и се замъкна в леглото си.
Но на другия ден Анемари се върна от училище малко по-рано от обикновено. Матей току-що бе станал от своята пейка, за да отиде да я посрещне, когато тя се зададе с училищната чанта на гръб, пеейки си тихичко и подскачайки от крак на крак. Куклата висеше от отпуснатата й ръка, малките крачета се тътрузеха по земята.
— Имаш ли домашни? — попита Матей.
Анемари поклати глава, продължавайки да пее: „Мария седи на камък“, и влезе в къщи. Той не я спря — беше прекалено отчаян, прекалено безпомощен, прекалено уморен, за да й разказва нови приказки, да я примамва с нови игри.
Но когато госпожа Хелер се върна в къщи, тя попита:
— Анемари послушна ли беше?
— Но тя беше на училище — отговори Матей.
Госпожа Хелер го погледна учудено.
— На училище ли? Та Анемари нямаше днес училище, имало учителска конференция или нещо такова.
Матей наостри уши. Разочарованието от последната седмица изведнъж се изпари. Той усети, че наближава осъществяването на неговите надежди, на неговото безумно чакане. Овладя се с мъка. Не попита нищо повече госпожа Хелер. Не се опита да измъкне нещо повече и от момичето. Но следващия следобед отиде в селото и остави колата в една странична уличка. Искаше тайно да наблюдава момичето. Наближаваше четири часът. От прозорците се чуваше пеене, след това викове, появиха се учениците, залудуваха, момчетата се биеха, захвърчаха камъни, момичетата вървяха, хванати за ръка, но Анемари не беше между тях. Зададе се учителката, сдържана, огледа Матей строго и му каза, че Анемари не била на училище, дали не е болна, завчера следобед също не била, а и извинение не донесла. Матей отговори, че детето било действително болно, сбогува се и като луд потегли обратно към гората. Втурна се към поляната, не намери никого. Изтощен, дишайки тежко, изподран до кръв от тръните, той се върна при колата и потегли към бензиностанцията, но преди да я стигне, видя момичето пред себе си, подскачащо покрай шосето. Спря колата.