— Качвай се, Анемари — каза той приветливо, след като отвори вратата.
Матей подаде ръка на момичето и то се качи в колата. Той се смая. Ръчичката на момичето беше лепкава. И когато погледна собствената си ръка, видя по нея следи от шоколад.
— Кой ти даде шоколад? — попита той.
— Едно момиче — отговори Анемари.
— В училище ли?
Анемари кимна. Матей не каза нищо. Спря колата пред къщата, Анемари слезе и седна на пейката пред бензиностанцията. Матей я наблюдаваше скришом. Детето пъхна нещо в устата си и задъвка. Той се приближи бавно до него.
— Я да видя — каза той и внимателно разтвори свитата на юмруче ръчичка на момичето. В нея лежеше една нахапана бодлива шоколадена топка. Таралежка.
— Имаш ли още такива? — попита Матей.
Момичето поклати глава.
Комисарят бръкна в джоба на поличката й, извади носната кърпичка и я разгъна — в нея бяха увити две други таралежки.
Момичето мълчеше.
Комисарят също не каза нито дума. Беше го обзело огромно щастие. Седна на пейката до детето.
— Анемари — започна той най-после с треперещ глас, държейки грижливо в ръката си двете бодливи шоколадени топки, — магьосникът ти ги даде, нали?
Момичето мълчеше.
— Той ти е забранил да разказваш за вас двамата, нали? — попита Матей.
Никакъв отговор.
— И не трябва — каза Матей приветливо. — Той е добър магьосник. Утре пак иди при него.
Момичето изведнъж засия като от огромна радост, прегърна Матей, пламнало от щастие, и след това изтича в своята стая.
На следващата сутрин в осем часа, току-що бях пристигнал в кабинета си, Матей постави таралежките върху бюрото ми; едва поздрави от вълнение. Беше в някогашния си костюм, но без връзка и небръснат. Взе си една пура от кутията, която бутнах към него, и запуши:
— За какво ми е тоя шоколад? — попитах аз, недоумявайки.
— Таралежите — отговори Матей.
Аз го изгледах изненадан, въртейки в ръка малките шоколадени топки.
— Откъде накъде?
— Много просто — обясни той, — убиецът е дал на Гритли Мозер таралежки и тя е направила от тях таралежи. Детската рисунка е разгадана.
Аз се засмях:
— Как ще го докажете?
— Ами същото се случи с Анемари — отговори Матей и заразказва.
Разказът му ме убеди веднага. Повиках Хенци, Фелер и четирима полицаи, дадох нареждания и уведомих прокурора. След това потеглихме. В бензиностанцията нямаше жива душа. Госпожа Хелер беше завела детето на училище и оттам беше отишла във фабриката.
— Знае ли госпожа Хелер какво се е случило? — попитах аз. Матей поклати глава.
— Няма понятие.
Отидохме на поляната. Претърсихме я грижливо, но не намерихме нищо. След това се разпределихме. Наближаваше обед; Матей се върна в бензиностанцията, за да не буди подозрение. Денят беше благоприятен — четвъртък, детето нямаше следобед училище. Гритли Мозер също беше убита в четвъртък, мина ми през ума. Беше слънчев, топъл и сух есенен ден, навсякъде бръмчаха пчели, оси и други насекоми, цвъртяха птици, някъде отдалече отекваха удари на брадва. Два часът — ясно се чуха камбаните от селото и скоро се показа момичето, изскочи леко от храсталака срещу мене и подскачайки, изтича с куклата си до поточето, седна и внимателно, напрегнато, с блестящи очи загледа втренчено към гората, явно очаквайки някого, но нас не можеше да види. Бяхме се скрили зад дърветата и храстите. След малко Матей предпазливо се върна и също се облегна на едно дърво близо до мен.
— Мисля, че след половин час ще дойде — прошепна той.
Аз кимнах.
Всичко беше организирано най-педантично. Достъпът от главното шосе към гората се наблюдаваше, там беше поставен дори един предавател. Ние всички бяхме въоръжени с револвери. Детето седеше край поточето почти неподвижно, в трепетно, плахо, щастливо очакване, с гръб към купчината смет, ту на слънце, ту в сянката на една от големите тъмни ели. Не се чуваше никакъв звук освен жуженето на насекомите и чуруликането на птиците. Само от време на време момичето си тананикаше със своя слаб глас: „Мария седи на камък“, повтаряйки непрекъснато все същите думи. А около камъка, на който седеше, бяха разхвърляни ръждясали консервни кутии, тенекиени съдове и телове. От време на време вятърът връхлиташе във внезапни пориви върху поляната, шумата се разхвърчаваше, шумолейки, и отново всичко стихваше. Ние чакахме. За нас не съществуваше нищо друго на света освен тази омагьосана от есента гора с малкото момиче в червена рокличка на поляната. Очаквахме убиеца решени, жадни за справедливост, разплата и наказание. Половината час отдавна вече беше минал; всъщност дори два. Ние чакахме и чакахме, сами чакахме сега така, както Матей беше чакал седмици и месеци. Стана пет; паднаха първите сенки, почна да се смрачава, ярките цветове побледняха и потъмняха. Момичето си тръгна, подскачайки. Никой от нас не каза нито дума, дори и Хенци.