рен Аврам по своята надежда и вяра, а безсмислената история, че някой търси един убиец, който не съществува, защото вярва в невинността на виновния, ще получи дълбок смисъл. Творческият полет на мисълта ще направи виновния амбулантен търговец невинен, несъществуващия убиец — съществуващ, и едно събитие, което се подиграва със силата на човешката вяра и с човешкия разум, ще се превърне в събитие, което по-скоро възвеличава тези сили. Дали нещата стоят действително така, е без значение, главното в края на краищата е, че тази версия на случката също изглежда възможна. Така приблизително си представям хода на вашите мисли и дори мога да предскажа, че този вариант на моята история е толкова вдъхновяващ и положителен, че трябва просто в най-скоро време да се появи на бял свят било като роман, било като филм. Ще разкажете всичко, общо взето, така, както се опитах аз, но несъмнено по-добре. В края на краищата вие сте писател и при вас едва на края ще се появи наистина убиецът, ще се сбъдне надеждата, ще възтържествува вярата, с което разказът ще стане все пак приемлив за християнския свят. Освен това могат да се смекчат още някои неща. Аз предлагам например Матей, още щом открие таралежките и разбере в каква опасност се намира Анемари, да се откаже от своя план да използува детето като стръв — било от истинска човечност, било от бащинска обич към него, след което той би могъл да отведе Анемари и майка й на сигурно място и да постави край поточето една голяма кукла. Към залез слънце от гората би дошъл, огромен и тържествен, убиецът — магьосникът на Анемари, и би се запътил към мнимото дете, обладан от страстно желание да си послужи най-после отново с бръснача. Като разбере, че е попаднал в дяволски капан, той би изпаднал в бяс, в лудост, би последвала борба с Матей и полицаите и тогава може би накрая — простете ми моето съчинителство — един трогателен разговор на ранения комисар с детето, не дълъг, само няколко откъслечни изречения, защо не, момичето просто ще е избягало от майка си, за да се срещне с любимия магьосник, за да се втурне към нечуваното си щастие, и така след всички ужаси би бил възможен дори един проблясък, изпълнен с кротка хуманност и себеотрицателна приказна поезия; но по-вероятно е вие да изфабрикувате нещо съвсем друго; аз все пак ви познавам малко, макар че — искрено казано — Макс Фриш по ми харесва; ще ви привлече именно абсурдността на положението, фактът, че някой вярва в невинността на един виновен и търси убиец, който не би могъл да съществува, както ние твърде сполучливо определихме положението. Но ето че вие ставате по-жесток от реалността, просто за удоволствие и от желание да ни направите съвсем за смях нас, хората от полицията: така Матей действително ще намери един убиец, някой от вашите смешни праведници, например добър по сърце проповедник от някоя секта, който, разбира се, в действителност ще е невинен и просто неспособен да върши зло и тъкмо затова ще привлече благодарение на едно от вашите зли хрумвания всички подозрения върху себе си. Матей ще убие този невинен глупак, всички доказателства ще са неопровержими, след което щастливият детектив, възвеличен и чествуван като гений, отново ще бъде приет при нас. Това също е възможно. Вие виждате, че съм проумял вашите хитрини. Но сега не бива да припишете всичките ми дрънканици само на „Резерв дю патрон“ — наистина ние пием вече втората бутилка, — а сигурно и ще почувствувате, че имам да разкажа още края на историята, макар и неохотно, защото не е нужно да крия от вас, че тази история за съжаление има развръзка, и то доста жалка, както вие се досещате, толкова жалка, че просто не става за свестен роман или филм. Тя е толкова смешна, глупава и тривиална, че направо би трябвало да се пропусне, ако човек седне да напише историята. При това, честно казано, тази развръзка на пръв поглед изцяло говори в полза на Матей, показва го в истинска светлина, като гений, като човек, който е предугаждал скритите фактори на действителността до такава степен, че си е пробил път през хипотезите и предположенията, с които сме обградени, и се е приближил до ония иначе недостъпни за нас закони, които управляват света. Разбира се, само се е приближил. Защото тъкмо поради това, че тази ужасна развръзка е за съжаление нещо непредвидимо, нещо случайно, ако щете, неговата гениалност, неговите планове и действия се довеждат впоследствие още по-мъчително до абсурд, отколкото преди това, когато по мнението на „Казерненщрасе“ той се лъжеше: няма нищо по-жестоко от това един гений да се препъне в нещо идиотско. Но в такъв случай всичко зависи от това, как геният ще се отнесе сега към смешното, в което се е препънал, дали може да го понесе спокойно, или не. Матей не можа да се примири с него. Той искаше неговите сметки да излязат верни и в действителност. Затова трябваше да отрече действителността и да увисне в пустотата. И така моят разказ завършва особено тъжно, всъщност направо с най-баналната от всички възможни „развръзки“. Е, и това става понякога. От време на време се случва и най-лошото. Ние сме мъже, трябва да се съобразяваме с това, трябва да сме готови да го посрещнем и преди всичко да сме наясно, че само тогава няма да претърпим поражение в борбата с абсурдното, което по необходимост се проявява все по-ясно и по-властно, и ще можем да се наредим — повече или по-малко удобно на тази земя, ако държим сметка за него в нашето мислене. Нашият разум осветлява света твърде оскъдно. В мъглявата зона на неговата граница се заселва всичко парадоксално. Да се пазим от това да приемаме тези призраци „като такива“, като съществуващи извън човешкия разум или още по-лошо: да не изпадаме в заблудата да гледаме на тях като на предотвратима грешка, което би могло да ни подведе да съдим света от гледище на някакъв непреклонен морал, ако се опитаме да утвърдим представата за безпогрешен разум, защото именно неговото безпогрешно съвършенство би било негова гибелна лъжа и признак за най-ужасна слепота. А на мен простете, че прекъснах хубавия си разказ с този коментар, който философски не е безупречен — знам това, но бъдете снизходителен към един стар човек като мене и му позволете да мисли върху това, което е преживял, колкото и несъвършени да са неговите мисли. Защото, макар и да съм служил в полицията, в края на краищата аз все пак се старая да бъда човек, а не говедо.