Това, което искала да ми разкаже, било само по себе си неважна и безобидна история, продължи старата, произшествие, което навярно се случва във всяко семейство един или повече пъти, и затова го била забравила, но сега, както се полагало, защото скоро щяла да се пресели във вечността, заговорила за това съвсем случайно през време на последната си изповед, защото малко преди това била дошла една внучка на единствения й кръщелник с цветя и при това с червена рокличка, а пастор Бек съвсем се развълнувал и казал, че трябва да разкаже историята на мен; тя наистина не разбирала защо, нали всичко било отдавна минало, но щом негово преподобие смятал...
— Разказвайте, госпожо Шрот — донесе се откъм прозореца дълбокият глас, — разказвайте.
В града черковните камбани почнаха да бият за проповед, отеквайки глухо и далечно. Е, щяла да се опита, отново поде старицата и забърбори. Отдавна вече не била разказвала, само на Емил, на своя син от първия си мъж, но след това Емил умрял от туберкулоза, нищо не можело да му помогне. Сега той щял да бъде колкото мене или по-точно, колкото господин пастора Бек. Но тя щяла да си представи, че аз съм нейният син и господин пасторът Бек също, защото веднага след Емил родила Марк, но той умрял след три дни, преждевременно раждане, появил се на бял свят още след шестия месец и доктор Хоблер казал, че това било най-добре за горкото същество. Несвързаното бръщолевене продължи така известно време.
— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте — подкани пасторът със своя бас, седейки неподвижно до прозореца, поглаждайки само от време на време с дясната си ръка като Мойсей своята неподстригана сива брада, разпространявайки също на леки вълни осезателна миризма на чесън. — Скоро ще трябва да пристъпим към последното миропомазване!
Сега тя изведнъж придоби горд и дори аристократичен вид, дори изправи главичката си малко и очичките й блеснаха. Била родена в Щенцли, каза тя, дядо й бил полковник Щенцли, който през войната на Зондербунда [Зондербунд — сепаративен съюз между седем католически швейцарски кантона, сключен в 1843 г. за съпротива срещу прогресивните буржоазни преобразования в Швейцария. — Б. пр.] командувал отстъплението към Ешолцмат, а сестра й се омъжила за полковник Щюси, който през Първата световна война служел в цюрихския генерален щаб, бил интимен приятел на генерал Улрих Виле и лично познавал кайзер Вилхелм, аз сигурно съм знаел това.
— Естествено — отговорих аз отегчено, — разбира се.
„Какво ме интересуват старият Виле и кайзер Вилхелм — мислех си аз. — По-скоро кажи за своето дарение, старо!“ Да можеше поне да се пуши, една малка пура „Суердик“ би била тук на място — да издухаш малко полъх на джунгла в тази болнична атмосфера и в тази миризма на чесън. А пасторът бучеше упорито, неуморно:
— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте.
Трябвало да знам, продължи старата дама и лицето й придоби сега странно озлобен, дори изпълнен с омраза израз, че за всичко била виновна сестра й със своя полковник Щюси. Сестра й била десет години по-стара от нея, сега деветдесет и девет годишна и от близо четиридесет години вдовица, притежавала вила на Цюрихберг, акции от компанията „Браун-Бовери“ и имала пръст в половината „Банхофщрасе“; и изведнъж от устата на умиращата бабичка бликна мътен поток или по-точно мръсен водопад от ругатни, който не смея да предам. Същевременно старата се повдигна малко и заклати живо насам-натам старческата си главичка със снежно белите коси като побъркана от радост и удоволствие от своя изблик на ярост. Скоро обаче тя отново се успокои, защото за щастие сега дойде сестрата.
— Хайде, хайде, госпожо Шрот, не се вълнувайте, трябва да лежите спокойно.
Старицата послуша, леко махна с ръка, когато останахме отново сами.
Всички тези цветя, каза тя, й пращала сестра й само за да я ядосва, сестра й знаела много добре, че тя не можела да понася цветя, изобщо мразела безполезните разходи; но те никога не се били карали, както навярно съм си помислил, били винаги мили и любезни една към друга, разбира се, само от злоба; всички от рода Щенцли били така учтиви, макар и да не можели никога да се понасят, и тяхната учтивост била само начин да се измъчват и изтезават взаимно до кръв, и слава богу, защото иначе щяло да бъде истински ад, ако не били такова дисциплинирано семейство.
— Разказвайте, госпожо Шрот — подкани я отново свещеникът да мине на темата, — закъсняваме за последното миропомазване.
В това време вместо за малка „Суердик“, аз вече мечтаех за една от моите големи „Баианос“.
През деветдесет и пета година тя се омъжила за милия покоен Галузер, продължаваше да шурти безкрайно словесният поток. Той бил доктор по медицина в Хур. Това не се харесало на сестра й с нейния полковник, видяло й се недостатъчно аристократично, тя ясно почувствувала това и когато полковникът починал от грип, скоро след Първата световна война, сестра й ставала все по-непоносима и издигнала своя милитарист в истински култ.