— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте — настояваше свещеникът, но в гласа му не се чувствуваше нетърпение, а може би лека тъга от цялата нейна обърканост, докато аз дремех и понякога се стресвах като от сън, — мислете за последното миропомазване, разказвайте, разказвайте.
Нищо не помагаше, старицата продължаваше да бърбори неуморно и нестихващо на смъртното си легло, въпреки своя писклив глас и маркучите под одеялото, скачаше от тема на тема.
Доколкото изобщо можех още да мисля, аз предполагах смътно, че ще разкаже някаква безинтересна история за услужлив полицай, след това ще обяви дарение от няколко хиляди франка, за да ядоса деветдесет и девет годишната си сестра, подготвях моята топла благодарност, потисках решително неосъществените си пушачески желания и за да не се отчая съвсем, мечтаех за обичайния аперитив и традиционния неделен обед с жена ми и дъщеря ми в „Кроненхале“.
След това, продължаваше да бъбри през това време старицата, именно след смъртта на нейния мъж, покойния Галузер, тя се омъжила за също покойния сега Шрот, който работел при тях един вид като шофьор и градинар, изобщо вършел всичко, което в една голяма стара къща се върши най-добре от мъже, като палене на печки, поправяне на прозорци и така нататък, и макар че сестра й не казала нищо по този повод, дори дошла за сватбата в Хур, тя била възмутена от този брак, в това била сигурна, макар и сестрата, именно за да я ядоса, не се издала с нищо. И така тя станала госпожа Шрот.
Тя въздъхна. Навън, някъде в коридора, сестрите пееха коледни песни.
— Да, ние имахме твърде хармоничен брак с милия покойник — продължи бабичката, след като послуша няколко такта от песента, — въпреки че за него беше може би по-трудно, отколкото мога да си представя. Когато се оженихме, покойният Албертхен беше на двадесет и три — роден е точно деветстотната, а аз — вече на петдесет и пет. Но това сигурно беше най-доброто за него, защото той беше сирак. Майката беше — не искам да кажа каква, а бащата никой не познаваше, дори и по име. Първият ми мъж го взе на времето, още шестнадесетгодишен, в училището никак не го биваше, особено му куцаше писането и четенето. Женитбата беше просто най-честното разрешение, една вдовица толкова лесно влиза в устата на хората, макар че аз никога не съм имала нищо с покойния Албертхен, дори и в брака, това е естествено при тази разлика в годините. Но парите ми бяха малко, трябваше да стискам, за да преживявам с наемите от моите къщи в Цюрих и Хур. Но какво можеше да направи покойният Албертхен с ограничените си умствени възможности в жестоката борба за съществуване навън? Би бил загубен, а човек има дълг като християнин. Така ние живеехме с него честно. Той си вършеше работата в къщата и в градината — представителен мъж, трябва да го похваля, едър и здрав, винаги сериозен и официално облечен; нямаше за какво да се срамувам с него, макар че той почти нищо не говореше освен: „Добре, майко, разбира се, майко“, но беше послушен и умерен в пиенето, само обичаше да яде, особено макарони, изобщо всякакви тестени работи и шоколад. Шоколадът беше неговата страст. Но иначе беше честен човек и си остана такъв през целия си живот, далеч по-симпатичен и послушен от шофьора, за когото въпреки нейния полковник сестра ми се омъжи четири години по-късно — и той едва тридесетгодишен.
— Разказвайте, госпожо Шрот — раздаде се равнодушно и неумолимо гласът на свещеника откъм прозореца, когато бабичката помълча известно време, навярно все пак малко уморена, докато аз все още наивно чаках дарението за бедни полицаи.
Госпожа Шрот кимна.
— Видите ли, господин комендант — продължи тя своя разказ, — през четиридесетте години покойният Албертхен почна постепенно да отива на зле, не знам точно какво всъщност му липсваше, но нещо трябва да се беше повредило в главата му; ставаше все по-тъп и по-мълчалив, гледаше вторачено и често дни наред не говореше нищо, само работата си вършеше както трябва, така че не трябваше изрично да му се карам, но обикаляше по цели часове с велосипеда си, може би го объркваше войната или това, че не бяха го взели във войската; знаем ли ние, жените, какво става в душата на един мъж! При това ставаше все по-лаком; за щастие имахме си кокошки и отглеждахме зайци. И тогава именно с покойния Албертхен се случи това, което трябва да ви разкажа — първия път към края на войната.