Лъки погледна Харлан, а на лицето му бе изписано явно недоверие и скептицизъм. Харлан безучастно сви рамене.
Чейс веднага прекрати тази размяна на недоверчиви погледи.
— Не лъжа. Кълна се! Наистина бе вдигнал главата си от възглавницата. И това е нищо. Чуйте само…
— Дълго ли е? — попита Лъки. Бе наклонил стола си силно назад и седеше, подпрял ботушите си в ъгъла на бюрото.
— Защо?
— Защото през последните петнадесет минути не си спирал да говориш за Джейми. Той е страхотно хлапе, но дай ни малко почивка, а?
— Забрави ли какво беше, когато се роди Лорин? С часове седях и слушах за всяко едно нейно постижение.
— Е, да, ама след известно време тези разкази стават много досадни.
Лъки скочи на крака.
— Взе ми думите от устата.
Чейс даде знак на брат си отново да седне на мястото си.
— Но аз въпреки всичко те слушах търпеливо.
— Исусе! — Лъки изпъшка и умолително погледна към Харлан.
Той седеше на един стол с права облегалка. Предните крака на стола стърчаха във въздуха, а облегалката съвсем предвидливо бе подпряна на стената. Както винаги, обстановката в офиса на Тайлър Дрилинг бе съвсем обикновена и непретенциозна. Но на него му харесваше. Харесваше му и добронамереното заяждане на двамата братя, които — той бе сигурен в това — бяха готови да умрат един за друг.
Опитвайки се да остане безпристрастен, той каза:
— Чейс напълно си е изгубил ума по това бебе, Лъки.
Окуражен, Чейс се наведе напред.
— Джейми е просто неотразим. Наистина неотразим.
— Но той е само едно бебе — недоверчиво изпъшка Лъки.
— Зная, но от сега си личи, че ще стане любимец на жените като порасне. — Чейс се захили самодоволно. — Явно се е метнал на стареца си.
— Искаш да кажеш на чичо си Лъки. — По-младият брат погледна към Харлан и намигна. Харлан се изхили.
— Върви по дяволите! — Чейс сърдито се обърна към брат си. — Но хлапето наистина е страшно умно. Казах ли ти за…
— Да! — изкрещя Лъки.
Чейс го изгледа с раздразнение, но преди да успее да каже каквото и да било, Сейдж влезе в стаята. Харлан безшумно пое въздух и го задържа в гърдите си. Всеки път, когато я видеше, стомахът му се свиваше на топка, а това бе най-безобидната физическа реакция на тялото му.
Точно поради това се бе опитвал да стои на разстояние от нея през изминалите няколко дни. На Коледа едва се бе разминал с неприятностите и затова твърдо бе решил да не се забърква повече в подобни истории.
Тази сутрин, обаче, бе забравил всичките си добри намерения. Когато Сейдж отвори вратата след почукването му, раменете й бяха съвсем голи, като се изключат атлазените презрамки на сутиена й. Беше разгърнала един халат пред себе си — той не виждаше нищо, но въображението му не знаеше граници.
Беше гримирана само наполовина, косата й все още бе мокра, но тя изглеждаше фантастично. А в този момент бе още по-красива. Усмивката й бе леко напрегната, но като се има предвид новината, която й бе съобщил сутринта, трябваше да признае, че тя проявява забележително самообладание. Това изобщо не го изненадваше. Вече бе имал случай да я види как реагира след неочакван и зашеметяващо силен удар. Находчивостта и съобразителността й бяха достойни за възхищение.
Очите им се срещнаха, но само за миг и тя веднага отмести поглед встрани. Не можеше да я вини. Беше смутена, защото той знаеше тайната й.
А всъщност нямаше за какво да се притеснява. Ако някой се бе показал като истински глупак, то това беше Травис Белчър, а не тя.
— Ей, Сейдж — Чейс я погледна. — Казах ли ти за Джейми…
— Да — бързо го прекъсна тя. — Два пъти.
— Но ти дори не знаеш какво щях да ти кажа.
— Каквото и да е, вече го зная. Не можеш ли първо да кажеш едно здрасти?
— Разбира се. Здравей. Искаш ли малко кафе?
— Не, благодаря. Току-що закусих.
— Какво те води насам, дечко? — попита Лъки. Въпросът му очевидно бе реторичен, защото без да изчака отговора й, той взе сутрешния вестник и го разтвори.
Сейдж се приближи до бюрото и го измъкна от ръцете му. Умно момиче, помисли си Харлан. Успя да му вземе вестника, преди Лъки да стигне до светската хроника. Не че съществуваше някаква вероятност той да я прочете. Самият Харлан съвсем случайно бе попаднал на материала за Белчър.
— Искам да поговорим.
— Искаш да поговориш с мен? — попита Лъки.
— С вас двамата.
Тя посочи Чейс, а после се обърна и многозначително изгледа Харлан. Изражението й бе властно и високомерно, но Харлан почувства обхваналата я нервност, която сякаш граничеше с отчаяние.
Предните крака на стола му се удариха в пода и той се изправи.