— Имам малко работа в склада. Ще се видим по-късно.
Облече жилетката си, сложи си каубойската шапка и я нахлупи ниско над очите си. Погледна Сейдж, докосна с два пръста периферията на шапката си, отвори вратата и излезе. Докато затваряше вратата след себе си, не преставаше да се пита за какво ли щеше да разговаря с братята си. Но каквато и да бе причината за появата й в офиса, той усещаше, че този разговор много я плаши.
За нейно огромно облекчение Харлан излезе от офиса, без да направи какъвто и да било намек за тазсутрешната им среща. След като й подаде изрезката от вестника, той съвсем тактично се оттегли, като преди това затвори вратата на спалнята й.
Но състраданието му бе последното нещо, от което тя имаше нужда в този момент. Предпочиташе присмеха и подигравките му пред съчувствието и мълчаливата му подкрепа. Той се държеше така, сякаш някой — или нещо вътре в нея — бе умряло. В този момент, обаче, тя имаше много по-сериозни проблеми, за които да се тревожи, и Харлан Бойд и мнението му за нея отстъпиха на заден план.
Беше прекарала един напрегнат час в стаята си — крачеше напред-назад, кроеше планове, отчаяно се опитваше да реши какво да предприеме оттук нататък. Дали да не се върне в Остин и да си потърси работа? Дали да не остане още малко в Милтън Пойнт и да се отдаде на бездействие в очакване на някакво внезапно вдъхновение. А може би просто ще трябва да събере всичката си смелост, да се опита да се справи с неприятната ситуация и да я обърне в своя полза?
Веднага щом реши каква ще бъде следващата й стъпка, тя бързо се облече и без да губи никакво време, излезе от къщи. Скоро всички щяха да разберат за годежа на Травис с оная жена, но Сейдж Тайлър не възнамеряваше да се крие по ъглите и да ближе раните си. Тя вече имаше нов план за бъдещето си.
Веднага щом вратата се затвори зад Харлан, Лъки попита:
— Какво има?
Тъй като не разполагаше с никакво време, Сейдж реши, че няма смисъл да говори със заобикалки и затова почна направо.
— Искам кариера.
Двамата мъже я изгледаха с изумление, след това се спогледаха и отново приковаха погледи в нея.
— Кариера? — повтори Чейс.
— Мисля, че го казах съвсем ясно.
— Но ти си имаш кариера — каза Лъки. — Нали скоро ще се омъжиш.
— Женитбата не е кариера.
— Бракът ти с Травис Белчър ще бъде най-трудната и всепоглъщаща работа, която би могла да си представиш.
— Лъки! — Чейс въздъхна с неудобство. Сейдж сграби облегалката на най-близкия стол, опитвайки се да овладее гнева си. Една препирня с Лъки би била напълно излишна в този момент. Трябваше да защити каузата си напълно спокойно и убедително. Прекалената й разгорещеност и липса на самообладание само щяха да затвърдят убеждението им, че все още е твърде млада и неопитна.
— Не съм сигурна кога ще се омъжа — каза тя, като хем заобиколи истината, хем си спести очевидната лъжа. — А междувременно имам нужда от работа, от някакво предизвикателство, което да запълва времето и да поддържа интереса ми. Искам сама да си изкарвам прехраната.
— Ами, аз съм сигурен, че в Хюстън ще можеш да си намериш каквато искаш работа — каза Лъки и я погледна с чаровната усмивка, която бе спечелила сърцата на безброй жени. — Или смяташ да останеш в Остин, докато двамата с Травис най-сетне се решите да предприемете последната стъпка?
— Аз… аз смятах да остана в Милтън Пойнт за известно време. В случай, разбира се, че моето присъствие няма да пречи на теб и на Девон.
— Не, по дяволите! Тази къща е и твоя, Сейдж. Тя принадлежи на всички ни. Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че ще ни пречиш?
— Лъки — Чейс отново се намеси, — нека първо я чуем какво има да ни казва. След това ще го обсъждаме.
— Та нали точно това правя?
Чейс като че ли не го чу и насочи цялото си внимание към Сейдж. Погледна я с напрегнатите си сиви очи и попита:
— За помощ ли ни молиш, Сейдж? Какво искаш? Да задвижим връзките си? Да кажем добра дума за теб пред някой евентуален работодател? Да ти напишем препоръки? Ще го направим с удоволствие, нали, Лъки? Ти само ни дай името, а ние ще направим всичко, което е по силите ни. Къде би искала да работиш?
Те все още не разбираха. За тях тя си оставаше малката им сестричка — напълно безполезна, освен в случаите, в които решаваха, че могат да й свият някой номер. Чувстваше се сломена, защото изведнъж осъзна, че и през ум не им минаваше с какво би искала да се занимава.
Този път, обаче, нямаше време за самосъжаление и разочарования. Не можеше да си позволи да се поддава на чувствата си, защото този път залогът бе много висок — наранената й гордост. Тя изправи рамене, вирна глава и заяви: