— Студено ли ти е? — попита Харлан.
— Малко.
— Ела по-близо до радиатора.
На пода, до краката му, имаше малко електрическо радиаторче. Тя се приближи и протегна ръце към топлината. Дебелият пуловер, който бе навлякла над панталона си, я топлеше достатъчно навън, но в сградата сякаш бе още по-студено.
— Предполагам, че ти дължа благодарност, задето не им каза за годежа на Травис.
Погледите им се срещнаха и двамата останаха неподвижни за миг, приковали очи един в друг. Той изглеждаше леко разочарован.
— Не ми дължиш нищо. Подай ми оная линия, ако обичаш.
Тя се пресегна към кутията с чертожни инструменти, която й показа. Той пое от ръката й тясната метална линия и добави още един контур към чертежа си.
Сейдж се наведе напред, за да вижда по-добре, но схемата й бе напълно непонятна — приличаше й на истинска плетеница от странно пресечени линии и дъги.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
— Притежавам диплома на инженер от Тексаския университет А&М, която доказва, че зная.
— Ти си завършил университет? Притежаваш степен?
Изумлението й, примесено с недоверие, изобщо не го засегна, както и можеше да се очаква. Вместо това той се захили и се обърна към нея.
— Тази степен получават всички, които редовно си плащат таксите и успешно си взимат изпитите.
— Извинявай. Аз просто… изненадах се, това е. Къде си завършил колеж?
— Никъде. — Той изтри нещо, после прецизно измери част от линията и я продължи още малко. — Завърших колежа задочно. По пощата.
— Защо, за Бога?
— По онова време работех в една рафинерия. Това бе единственият начин, по който можех да си изкарвам прехраната и да уча едновременно.
— Значи си работил през цялото време, докато си бил в колежа?
— Точно така.
— И си се издържал сам?
— Хмм, да. Никакви футболни мачове, никакви забавления и щастливи завръщания у дома, никакви разходки. Работех нощна смяна и учех през деня, след като се наспях.
Сейдж изпита силна симпатия и състрадание към него и едва се въздържа да не постави ръка на рамото му.
— Ами родителите ти?
Той остави молива и отново я погледна.
— Задаваш твърде много въпроси, знаеш ли това?
— Ако ще работим заедно, трябва да знаем нещичко един за друг.
— Не мисля, че това е необходимо.
— Да, но аз мисля, че е точно така.
Той погледна здраво стиснатите й устни и инатливото й изражение и очевидно реши, че ще е по-разумно да отстъпи.
— Какво искаш да знаеш?
— Къде са родителите ти? Защо е трябвало да работиш в рафинерия, за да се издържаш, вместо да се забавляваш в колежа като всички останали?
— Напуснах дома си, когато бях петнадесетгодишен.
— Защо?
— Просто си тръгнах, разбра ли? Оттогава живея и се издържам съвсем сам. Веднага щом получих дипломата си от колежа, се записах в А&М и го завърших за три години. На двадесет години вече бях завършил образованието си и оттогава сам съм си господар. Не дължа никому никакви обяснения. — Той чукна брадичката й с върха на пръста си. — И на теб включително.
— Не мога да си представя, че човек може да бъде толкова независим.
Той само сви рамене.
— С времето се свиква с всичко. Искаш ли да видиш това нещо или не?
Харлан приключи разговора за миналото му, независимо дали на нея й харесваше или не. Тя изпита истинско съжаление, че не можа да научи нещо повече за него. Малкото, което й бе доверил, я бе заинтригувало неимоверно много, но по всичко личеше, че, поне за момента, той щеше да си остане за нея истинска загадка.
Харлан я поведе към един голям брезент, дръпна го настрана и й показа някакво съоръжение, което според нея по нищо не се различаваше от стандартните нефтодобивни помпи.
— Дотук сме стигнали — каза той. — Имаме нужда още от…
— Тайно ли избяга?
Той наведе глава и за няколко секунди остана загледан в бетонния под. Най-накрая вдигна глава и я изгледа с примирение.
— Да, предполагам, че може и така да се каже.
— Петнадесетгодишен — промърмори тя. Най-големите кризи в живота й когато беше петнадесетгодишна, бяха свързани с появата на всяка нова пубертетна пъпка по лицето й. По това време братята й неспирно я дразнеха заради наедряващата й фигура, присмиваха й се заради всеки пъпчив селяндур, хукнал подире й. Животът у дома не винаги й се бе струвал прекрасен, но тя просто не можеше да си представи, че би могла да изостави семейството си, да се прости с всичко, което познава и обича. Побърза да сподели размишленията си с Харлан.
— Е, Сейдж, можеш да се смяташ за щастливка. Не всяко дете може да се похвали с такъв късмет.
— Нима твоето детство и животът в дома ти са били чак толкова ужасни?