— Малките момчета не са постоянно възбудени — измърмори той, докато отхапваше от сандвича си.
Лори се изчерви и се опита да се престори на ядосана.
— Внимавай как говориш с мен, Пат Буш. Напоследък се държиш толкова странно, че просто не зная какво да си мисля за теб. Наистина.
— Писна ми от всичко това. Омръзна ми да ти се моля. Нова година отдавна мина. Сега кой празник трябва да чакам? Великден? Денят на падналите във войните? — Той се наведе напред: — Чуй ме, Лори. Познаваме се от много време и ти изобщо не се съмняваш, че те обичам. Обичам те вече почти четиридесет години. Ако Бъд не беше умрял, щях да продължа да те обичам по моя си, мълчалив начин. Но дори и след смъртта му изчаках достатъчно. Боях се да не те обидя. Не исках да си помислиш, че се опитвам да се възползвам от самотата ти. Денят, в който се роди детето на Лъки и аз те целунах в болничния коридор, беше един от най-щастливите дни в живота ми. Но по няколко откраднати целувки от време на време просто не са ми достатъчни. Не ми е достатъчно само да седя до теб в църквата, да идвам на обяд или на вечеря у вас, да те придружавам насам-натам. Дните минават, а нито един от нас не става по-млад.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но той упорито поклати глава и продължи.
— Не искам да губим повече време. Искам да живеем заедно. Искам да те видя гола. Искам да те любя.
— Шшт, Пат! Ще те чуят хората!
— Нека ме чуят! Пет пари не давам. Искам те Лори! Цялата те искам. През цялото време. През целия си съзнателен живот трябваше да те деля с най-добрия си приятел, с децата ти и с всеки друг, когото вземаше под покровителствената си опека. Е, добре, по дяволите! Но изведнъж станах много ревнив. Искам аз да бъда в центъра на внимание то ти, а ако това не е възможно, тогава изобщо не желая да се задоволявам с по-малко.
Лори го изгледа с войнствено и заядливо изражение:
— Страхотна реч!
Той отхапа от вече изстиналия си сандвич.
— Съжалявам, но това е, което чувствам.
— Сега вече зная.
— Да. Сега вече знаеш.
Тя отчупи малко парче бисквита и го затърка ля между пръстите си.
— Пат?
— Какво? — сърдито попита той.
— Просто се чудех.
— Какво?
Тя го погледна през спуснатите си ресници.
— Дали леглото ти е достатъчно голямо за нас двамата.
Сейдж си тананикаше заедно с радиото, дока то се приближаваше към Милтън Пойнт. Утрото беше доста студено. Духаше студен северен вятър, но небето беше ясно и ведро.
Настроението й също бе жизнерадостно.
Мина край новия ресторант на Макдоналдс и си помисли, че би могла да спре, за да закуси, но след това се отказа. Изгаряше от нетърпение да сподели с братята си добрата новина и се отправи направо към офиса. Само като чуеха доклада й, те сигурно щяха да я поканят някъде на тържествен обяд.
Доста преди зазоряване си бе тръгнала от мотела, в който бе прекарала последните няколко дни — включително и новогодишната нощ — и се бе отправила на север. За щастие бе успяла да изпревари най-натовареното сутрешно движение в Хюстън и бе спестила доста време. Колата на Девон, която бе заела, тъй като нейната все още беше в Остин, бе по-нова и по-бърза от нейната и милите сякаш се изнизаха неусетно.
А може би така й се бе сторило. Заради приповдигнатото й настроение. Срещата й с доктор Белчър просто не можеше да мине по-добре. Когато най-сетне събра достатъчно смелост, за да телефонира в офиса му, той бе силно изненадан, не, шокиран, от обаждането й. Сейдж го помоли за личен разговор по проблем, по проблем нямащ нищо общо с медицината. Той се отнесе твърде резервирано в началото, но най-накрая се съгласи да се срещнат.
Срещата им се състоя предишния следобед и мина превъзходно.
Преди още да влезе в града, Сейдж се отклони от магистралата и пое по неравния път, който видеше към Тайлър Дрилинг. И двете коли, на Лъки на Чейс, бяха паркирани пред сградата — знак, че те вече са там. Сейдж погледна в огледалото, пооправи грима и косата си, а после скочи от колата и се запъти към вратата.
Вътре в офиса цареше погребално настроение. Лъки безцелно подхвърляше към тавана една бейзболна топка и я ловеше. Чейс мрачно се взираше в чашата си с кафе. Те вдигнаха глави и мрачно я изгледаха, когато тя връхлетя вътре усмихната и възбудена.
— Здравей, Сейдж.
— Здрасти, Сейдж.
— Здрасти! Защо сте толкова унили? Имам за вас страхотна новина.
— Вече я знаем.
— Знаете за Белчър?
Лъки направи гримаса на отвращение.
— Да
— Нещо не разбирам. — Липсата на какъвто и да било ентусиазъм от тяхна страна накара усмивката й да посърне. — И той не ви ли каза, че е съгласен да финансира прототипа?